Разкази

Тъжна бе тази пролет. Беше май, малко след средата – 17-ти. Липите – строени като войници от двете страни на малката улица и те бяха тъжни, макар че вече бяха показали листата си на целия свят. Светът всъщност не беше голям – една улица и нейните хора, живеещи отдавна тук.

Вървях без посока, краката ме носеха нанякъде тази нощ. Нощта бе топла, разминавах се с хора, излезли  на разходка. По някое време видях морето. Отправих се натам. Морето винаги е готово да приеме човешката болка и тъга, както и радостта и надеждата. Тръгнах по пясъка, а вълните тихо се разбиваха в краката ми. Тук нямаше други хора – бях само аз. 

Не знаех защо ми беше толкова тъжно, не знаех много неща. Тази нощ просто исках да съм сам. Но хората не са създадени да живеят сами – те имат нужда от приятел и от семейство, имат нужда и от дом. Навярно бях различен. Такъв съм откакто се помня. “Има нещо в теб” – беше ми казала една жена. Случи се миналата зима, и бяхме много пияни и двамата. Наоколо ни имаше много хора. Вън бе кучи студ, а вътре – топло и уютно. Седяхме двамата на пода в коридора, в големия апартамент, и си говорехме. Имаше и бутилка водка, разбира се. Налагаше се да има, понеже алкохолът дава кураж на някого, а на друг – забрава. 

Така и не разбрах кой съм. Ако бях разбрал навреме, може би нямаше да крача сам в тази топла майска нощ. Не, не става дума за нея: тя имаше съпруг, и много го обичаше. А аз – дали я обичах? Не. Беше спонтанно сливане на души в една друга дълга, но студена нощ. Сега е май, и ми е тъжно, и не зная защо се сетих за онази нощ. Имал съм много такива нощи. Често съм бил странник в нощта. 

Не спирах да вървя, краката ми сами избираха посоките. Понякога вървях бързо, почти бягах. От какво бягах ли? Най-вероятно от себе си. Друг път едва кретах. Случвало ми се е и да се препъвам, и да падам. Падането само изглежда страшно. Когато гледаш света и хората отдолу, всичко е различно. Бил съм достатъчно дълго време там, и го зная много добре.

Запалих цигара. Устата ми беше пресъхнала, а димът изгаряше дробовете ми. Всмукнах дълбоко – исках да ме изпълни този синкав дим. Исках да съм някъде другаде. Накрая умората ме победи и краката ми закрачиха обратно към улицата със зелените липи. След месец, когато отново дойде юни, липите ще ухаят сладко, а въздухът ще стане лепкав и потен. Потна ще е и кожата ми, и ще привлича нощните комари. 

Но тогава беше 17-ти май, късно през нощта, или може би е било ранното утро на следващия ден. Не помня колко беше часът, понеже не обичам да нося часовник. Понякога познавам колко е часът, но това се случва по-често през деня, когато има слънце. Нощем губя представа за времето и за пространството. В нощите се движа опипом – като прилеп, макар че прилепите имат изключително добър усет за пространство. 

Приближавах се към дома. Малката къща на ъгъла – тази е моята. В нея съм роден, но вече я чувствах чужда. Нещо ме отблъскваше в тази къща. Имаше нещо нечисто тук: голяма мъка и смазваща ме тъга. Исках да живея и да ми е весело понякога. А тази къща щеше ме убие – знаех го. Тази къща убиваше всички – имаше нещо прокълнато в нея. Някаква стара магия бе закопана в основите и от нечиста душа. 

Подминах я и закрачих обратно – към морето. От няколко месеца не живеех в къщата. Не издържах повече, инстинкът ми за самосъхранение беше много силен – той ме запази жив. Поне засега. 

Сутринта се събудих рано, въпреки че си легнах след полунощ. Чувствах се като нов: отпочинал и свеж. Утрото бе слънчево и хладно. Излязох навън и се тръгнах към магазина, където работих. Беше хубав магазин: ухаеше на парфюми и на прах за пране. Аз бях най-добрия продавач. Хората купуваха заради мен, не заради лъскавите и шарени опаковки на стоките. Усещах, че има някаква магия и тук, но тази магия беше добра. Магията бе такава – разговарях с хората, а те ми споделяха своите тайни.

Беше късен следобяд, когато в магазина влезе униформен мъж на средна възраст. Представи се и каза, че иска да говорим насаме. Бяхме само двамата, но той пожела да излезем навън. Имах предчувствие, че ще ми съобщи нещо страшно. Разговорът ни беше кратък. Каза ми това, което вече знаех: къщата бе убила отново. Този път бе малкият ми брат. Незнайно как го бе направила – той дори не живееше в нея вече, но неговия инстинкт за самосъхранение не беше толкова силен. 

Военният ми подаде ръка, след като изказа съболезнованията си. После ме попита дали искам брат ми да бъде погребан с военни почести.

— Не – отговорих – Ще го погреба сам. Но ви благодаря.

Човекът си тръгна. Гледах го как се отдалечава, и става все по-малък, и все по-малък, докато накрая се сля с хоризонта и изчезна. 

На следващия ден докараха ковчега. Беше тежък и трудно го вкарахме в къщата – аз и приятелите ми. Къщата изглеждаше доволна, когато отворихме капака на ковчега. Започнаха да идват хора. Дойдоха много хора, незнайно откъде. Донесоха цветя, съболезнованията си, и много сълзи. Аз пушех и мълчах. Не успях да заплача – къщата бе изпила всичките ми сълзи, отдавна. Не се чувствах тъжен или виновен – в този ден нямах никакви чувства и желания. Всъщност, имах едно желание: да убия къщата. И знаех, че вече няма кой да ме спре. Къщата ми бе взела всичко, което имах – семейството. Затова заслужаваше да умре. 

Погребах брат ми близо до гроба на татко, за да са заедно и там. Мама и тя беше наблизо. После се върнах в къщата. Бе празна и пуста – вратата и зееше като беззъба уста. Тогава побеснях и започнах да крещя:

— Доволна ли си сега? Взе ми всичко! Сега доволна ли си? 

Крещях като луд, а сълзите течаха от очите ми и мокреха бузите и устните ми. Усещах соления вкус на сълзите и се тресях, коленичил на пода в стаята, където допреди няколко часа се намираше ковчега с безжизненото тяло на брат ми. 

Не зная колко дълго съм седял така, бях загубил усета си за време. Накрая станах и се приближих до прозореца. Вече не плачех, но все още усещах соления вкус по устните си. Извадих запалка от джоба си и запалих едната завеса. После и другата. Излязох и тръгнах по улицата без да се обръщам назад. Вървях покрай липите, строени като войници от двете страни на малката улица, а огънят зад гърба ми неудържимо се разгаряше, за да изпепели спомена за това, което някога имах.

— Казвам се Карамфил – представи се протагонистът – Наричай ме Фильо.

— Знам как се казваш – каза авторът.

— Така е – отговори Фильо – А защо си ми измислил такова идиотско име?

— Какво му е на името? – почеса се по голото теме авторът – Кръстих те на цвете.

— Цвете, а? Хората купуват карамфили само на погребения, и то винаги четен брой. А аз съм само един.

“Този е като таралеж в гащите”, помисли си авторът, “Заслужава някой да му натрие носа, отворко такъв.”

Внезапно входната врата се трясна. Авторът се изправи бавно от дивана, отиде до вратата и я отвори. Отпред нямаше никой. Затвори вратата, и се върна обратно на дивана: “Странно”, помисли си, “Винаги затварям вратите.” Реши да продължи с разказа. Не вървеше много добре, сюжетът никакъв го нямаше, а и героите…

Какви ти герои, засега имаше само един полуидиот-протагонист, с когото разговаряше вече половин час. 

— На погребения, казваш – обади се тихо авторът – Ти пък кога си бил на погребение? Измислих те преди половин час.

— Аз може да съм млад, но има нещо, което се нарича колективна душа, ако си чувал. Тоест, за да знаеш нещо, не е необходимо да си го преживял лично. Имам предвид колективните спомени също.

— По-голяма глупост не бях чувал – засмя се авторът – Истинското знание се придобива само чрез личен опит. Останалото е чужд живот.

— Че колко дълго трябва да живееш, за да научиш всичко, което ти е нужно? 

— Научаваш само най-важното, останалото учиш в движение. Вземаш решения, и действаш. Това е животът – прозя се с досада авторът, после затвори тетрадката, и отиде в кухнята, за да си направи кафе. 

“Трябва ми антагонист”, мислеше, докато сипваше мляко в кафето, “Той ще раздвижи разказа, и ще създаде конфликт.” Отвори кутията, беше черна тенекиена кутия, на която с бели букви пишеше: “Захар.” 

“Чистачката ми е купила нова кутия, сигурен съм, моята бе кафява и керамична, и не пишеше нищо на нея”, помисли си, “Което е странно. Чистачките не купуват кутии за захар, те само чистят.” 

Бръкна в кутията три пъти, както обикновено, после разбърка кафето. Разбърква кафето дълго, харесваше му да слуша как чашата звъни, докато лъжичката се удря в стените и. После мина през хола на път към задния двор. Отвори вратата и излезе. Погледна на запад: над дъсчената ограда, зад все още голите клони на дърветата видя заревото на залеза. Хареса му цветът – рубиненочервен, с виолетови и светлосини нюанси. Пийна малко кафе, не беше сладко, както обикновено. Странно. После запали цигара. Заслуша се в песента на птиците, и се опита да не мисли за нищо. После загаси цигарата и влезе вътре. Затвори вратата. 

Вътре бе тихо, прекалено тихо. Пусна телевизора. Вървяха някакви новини. Изключи го. Седна на дивана и отвори тетрадката. “Дано този път се получи”, помисли си, “Прилича на лов, или по-точно на риболов. На това прилича писането. Седиш, и чакаш нещо да дойде, а кога ще дойде и какво, не знаеш. Понякога се чака дълго, друг път – не. Важното е да имаш търпение, и да уцелиш точния момент, в който да дръпнеш въдицата, преди нещото да е избягало завинаги.”

— Забрави ме ти мене – стресна го непознат глас. Беше женски. Беше приятен за слушане, от онези гласове, които ти харесват веднага, щом ги чуеш.

— Коя си ти? – попита авторът.

— Добър въпрос. Задай го отново, този път в трето лице, единствено число, женски род – отговори гласът.

— Не се прави така – каза авторът – Когато задаваш въпрос на някой, с когото разговаряш, не казваш “той” или “тя”, а “ти” или “на тебе.”

— Скучен си, с тези твои правила. Искам да ми е весело. – каза гласът, и се засмя. Звънтеше като лъжичка, която се удря в порцеланова чаша, наполовина пълна.

— Скучен съм – повтори авторът – Може би остарявам.

— Скучен и несериозен, ето какъв си – продължаваше да се смее гласът – Още не си ми написал онзи разказ.

— Не съм ли? Кой разказ? – учуди се авторът. В главата му имаше много разкази. “Плуват като рибки в аквариум”, помисли си той, “Както в онази приказка – “Кристалният Джакомо. Дали някой все още чете приказки?” 

— Онзи – каза гласът – В който се разказва за един композитор, и една художничка. Срещат се съвсем случайно, и между тях веднага пламва голяма любов. После се виждат още много пъти, все на различни места из целия свят, понеже и двамата много пътуват, а светът не е чак толкова голям, когато си влюбен. Накрая се разделят. 

Гласът вече не се смееше. На автора също му стана тъжно, и затова не каза нищо. Но това продължи само миг-два. 

— Добре де, нека е както искаш ти. Коя е тя? – каза авторът. 

— Ахаха, колко бързо се съгласи. 

Смехът бавно затихна. Той отвори тетрадката, и започна да пише: “Беше слънчев и горещ ден. Беше един от онези дни, в които никак не ти се иска да ставаш от леглото, особено когато не си сам в него. Денят беше петък, тринадесети април, а мястото беше Кайро, Египет.”

Затвори тетрадката и я остави настрана. Изправи се. Отвори прозореца и погледна навън: беше тъмно, слънцето бе залязло, а птиците вече не пееха. Време беше за сън.

Лятото свърши и дойде есента. Всъщност – не. Никой не започва разкази така, не и с подобно банално изречение.  Мога да опитам да започна отново, но дали ще ми стигне времето? А мога и да я карам както аз си знам. Да видим тогава какво ще излезе.

Историята се случи един благодатен четвъртък следобяд, когато на всички им беше писнало да гледат вече четири дни самодоволната физиономия на тъпия си шеф,  да слушат глупостите на угодчивите колеги, които правят метани на горния шеф всеки ден, да се правят, че не забелязват мазната мутра на дебелака зад касата в кварталната бензиностанция, и да търпят фасоните на оня глупак, който вечно има някакви идеи как да оправи света. Тоя глупак бях аз,

а Пийт ме чакаше точно в пет, паркирал направо на улицата, малко след една бензиностанция “Ессо”, онази в Патчуей, до която се стига по А38, знам, че не знаете къде е това, освен ако не живеете някъде наоколо. Пийт каза, че ще ме закара до гаража на приятеля си, за да оставя моята трошка там за ремонт на окачването. Карам една почти деветгодишна “Фабия”, сива като мишка, и малко очукана под багажника. Един шматарок ми целуна дупето преди три години, докато чаках на светофара на едно кръгово. Шматарокът се извини, а аз не оправих шкодата: само боята на бронята се беше напукала малко, не ми се занимаваше, а и не ми пречи. Присветнах на Пийт, когато го видях, и паркирах зад него. Пийт се оказа бързак – веднага тръгна, а аз – след него. Отби вляво от А38, която повече няма да я споменавам в този разказ, и залакaтушихме по някакви криви сокаци с паркирани коли от двете страни.

Тук, в добрата стара Англия, която нито е толкова добра, нито е много стара, тези улички ги наричат: “lane” или “drive” или “cul de sac”. Последното означава задънена улица. Истината е, че тези улици не са никакви улици, а са си просто едни тесни сокаци, които един бог знае защо са ги направили толкова тесни. Преди четири години, когато си купих шкодата, редовно остъргвах джантите и в бордюрите, и тук-таме закачах по някое огледало на паркиралите около мен коли, докато карах по подобни тесни пътчета, лейни, драйвове и колдесакове. Тогава още бях замаян от скорошния инцидент, който ми докара едно хубаво вертиго за години напред. “Вертиго” е нещо като да ти се върти всичко около теб, а ти да не можеш да го спреш. Знам, че си има обяснение, и терапия, и лечение, но е гадно усещането да не чувстваш земята под краката си, да не говорим за истинското гадене и частичната загуба на слуха. Все едно живееш във въздуха, а на него трудно можеш да се опреш, особено когато се движиш бавно и опипом. 

Накрая Пийт спря джипа си пред някакъв гараж, и ми посочи с ръка празното място между две паркирали на улицата коли. Наместих шкодата, и излязох. Някой би си задал въпроса дали сега ще започна да разказвам какво си говорихме с Пийт, и то в диалогичен формат. Не, няма. Въпреки, че точно тук е мястото в разказа, където трябва да започнат диалозите, понеже мен лично непряката реч понякога ме дразни. Но това са подробности от пейзажа и дреболии, и предлагам да не се занимаваме повече с някакви си диалози.

Както и да е, оставих шкодата за ремонт, метнах се в джипа на гореспоменатия джентълмен, и потеглихме към дома. Човекът се оказа достатъчно готин, за да ме закара до къщи. Иначе щях да крача около четиридесетина минути, прекосявайки махали и местности, които и да ви ги кажа сега – не ги знаете. 

Остави ме Пийт на едно кръгово, все пак ще се изкуша да ви кажа името му, понеже тук и кръговите си имат имена. “Гората на паяжините” се казва, или поне така си го превеждам аз, а аз имам навик да си ги нагаждам преводите както на мен ми отърва, но никой не го боли от това, само е малко смешно. После се прибрах в къщи, и си направих кафе. 

Къщите имат странното свойство да действат приспивателно, поне тази така ми действа на мен. Не зная кой е живял преди тук, но тази къща не ме стимулира да правя нищо. Прилича на затвор или на капсулата на Гагарин: влезеш ли веднъж в нея – трудно можеш да излезеш навън, а и да излезеш – няма нищо наоколо, само рядък космически вакуум. Чувал съм за зелени къщи, за еко къщи, за дървени, летни, портативни, за какви ли не къщи. Но тази, в която живея не ме харесва, и чувствата ни са взаимни. Да, знам какво ще ми кажете сега: “Ми като не ти харесва бе, Петре – вземи та се премести в друга къща!” И ще сте прави, а аз ще поизчакам още малко, понеже тази къща ме е оплела в нейните летаргични паяжини, и не знам докога ще е така. 

Не знам защо ви разказвам всичко това: историята е скучна и незначителна, а изреченията – прекалено дълги. Понякога се получават такива тези изречения, понеже не обичам кратките и насечени фрази. От тях боли, думите – като едни наточени ножове режат въздуха все едно е кашкавал, и после остава един солен послевкус и замирисва на тъжно и на кръв.

Та както и да е, историята е проста и ежедневна, и в нея няма нито драма, нито пък нещо забавно дори. Но така се случват нещата в живота понякога, особено ако е четвъртък, един от най-дългите дни в седмицата, вероятно заради близкия уикенд, а може би и заради кой знае още какво.

Лято е и имам сини очи. Кожата ми изгаря от силното слънце и се бели, после става тъмна като кожата на циганин от Комлука. Имам тридесет слънчеви бани, от края на май досега, затова съм толкова черен вече. Освен това съм добър събеседник, май затова моите приятели ме викат да ходя с тях на плаж. Всяка сутрин чукам на прозореца на Мирчо, някъде към осем и половина, за да го събудя, понеже той обича да спи до късно. Мирчо е от София, баща му е голям човек – Бокито го наричат. Понякога и Фильо идва с нас на плаж. Фильо учи за моряк във Варна, но сега е в лятна ваканция. Тяхната къща е до къщата на Мирчо, а аз живея в къщата отсреща, онази на ъгъла. Тя тази къща не е на Мирчо, а на дядо му Мирон, на който е кръстен, а дядо му е баща на Бокито – големият човек, за когото само сме чували, но още не сме го виждали.

Мирчо е по-нисък от мен, рус и със сини очи. И аз имам сини очи, но съм тъмно кестеняв, висок и мноого слаб. Фильо пък е с кафяви очи и с черна коса. Той също не е висок, колкото Мирчо е. Само аз съм висок, и то – доста, те май ми завиждат за това, но аз не им се сърдя. И двамата са по-големи от мен, но аз явно раста по-бързо от тях. Нямаме гаджета още, ходим само тримата на плаж. Когато дойде време за училище, Мирчо ще се прибере обратно в столицата. Там ще остане една седмица при чичо си, журналиста, за когото ще ви разкажа по-късно, а после ще замине при баща си в Гренландия.

Баща му работи там, и цялото му семейство е с него. Мирчо има две сестри и един брат. По-малката му сестра и брат му са от втората му майка. Баща му се оженил повторно, понеже майката на Мирчо умряла преди няколко години. Майка му умряла млада, а баща му, който нямал време за децата си, понеже бил много зает човек, си намерил нова жена, доста по-млада от него, за да му роди още деца, и за да може да се грижи за всички деца. Новата майка на Мирчо се съгласила на условията на големия човек, после се оженили. Условията били добри, а животът в Гренландия – повече от приличен. Новата майка на Мирчо била с черна коса, не руса, като неговата му майка, истинската, която умряла млада. Мирчо не харесвал новата си майка, но нищо не можело да се направи, понеже баща му така бил решил и точка по въпроса значи. Същият този, бащата работил нещо към министерството, някакви проучвания правил, но никой не знаеше какво със сигурност работи бащата на Мирчо. Знаеше се само, че живее в чужбина със семейството си, и държавата му плаща всички разноски, плюс голяма заплата дори и затова всички казваха, че бащата на Мирчо е голям човек.

Аз и Фильо живеем тук, на морето. Моят дядо Петър, на който съм кръстен е приятел с дядото на Мирчо. Понякога двамата дядовци ходят за риба. Понякога ни взимат и нас тримата със себе си, но не често. Мисля си, че не искат да ни взимат с тях, понеже само им пречим и не можем да ловим риба много добре.

Моят дядо бил рибар, излизал с лодка в морето да лови риба с мрежи, после продавал рибата на брега. Един ден дошли едни хора при него, наричали ги комунисти тези хора, така ми каза дядо. Това било отдавна. Хората искали дядо ми, заедно с други рибари да ги закарат с лодките си до Одеса. До Одеса с рибарски лодки е много път, това щях да го разбера сам, след няколко години, когато щях да уча в рибарско училище и аз, за да стана рибар като дядо ми. Тогава щяхме да плаваме до Одеса, но с кораб. Да плаваш с кораб до Одеса е друга работа, по-бързо стигаш, а и корабът е доста по-удобен и голям, там има каюти, в които можеш да спиш. На кораба има също и столова за моряците, наричат я салет, а столовата за капитаните я наричат каюткомпания. Каюткомпанията е по-голяма, с по-хубави маси и столове, не малка и тясна като моряшката, понеже капитаните са важни хора на кораба. Когато щях да ходя до Одеса, след време, на кораба щяхме да сме само ученици, и нямаше да има комунисти, които да искат да ги вземем с нас. Щеше да има само няколко преподаватели с нас, капитанът, моряците и един човек, който беше дебел и не знаехме какво работи, както и кой е той не знаехме. Понякога този човек, дебелият щеше да ни разказва някакви истории за комунистите, как навремето били отишли с лодки до Одеса, и колко им било тежко тогава. Аз обаче вече ги знаех тези истории, от дядо ми и затова щеше да ми е много скучно, и щях да се прозявам дори от скука, а дебелият щеше да ме гледа доста неприятно, и нямаше да ми казва защо ме гледа така.

Одеса е голям град, красив, има много сгради от царско време, има и площади там, има и много бандити също. Комунисти нямаше да видя, сигурно комунистите щяха да имат работа на пристанището, там където са лодките. Един ден щяхме да се разхождаме със съучениците ми около пристанището в Одеса, и тогава един бандит щеше да поиска да купи маратонките, с които бях обут. Аз нямаше да искам да му ги продам, понеже бяха нови. Бандитът нямаше да има маратонки, но щеше да има пари в ръката си, и с тези пари щеше да иска да плати моите маратонки. А аз щях да имам мои пари в джоба, и щях да съм много горд, че парите са мои, и съм ги спечелил сам и толкова за историята с маратонките.

Моят дядо Петър, на който съм кръстен, не можал да откаже на онези, които искали да бъдат закарани до Одеса. Те пари не му дали, но му обещали друго. После забравили какво са обещали. Дядо не забравил обаче, понеже им повярвал. Доста време след случката с дядо ми, същите тези щяли да ходят не в Одеса, а в Гренландия, и не с рибарски лодки, а със самолети, и държавата да им плаща всички разноски, плюс голяма заплата дори. Тях вече нямало да ги наричат комунисти, а бизнесмени. Накрая щели да ги наричат политици.

Та, качили се комунистите, и дядо ми подкарал лодката към Одеса. Обаче, тъкмо излезли от залива, и ги настигнал един бърз катер. В катера имало едни хора с автомати и рупори. Това били хората на закона и на държавата. Държавата плащала на тези хора на закона, за да пазят държавата. А законът ги пазел, за да могат те пък да пазят държавата. На мен ми се струва доста объркано всичко това, ама дядо казва, че като порасна ще ми стане ясно всичко. Хората на закона заплашили дядо ми, че ако не се върне на брега, заедно с онези, ще започнат да стрелят по лодката му с автоматите си. Говорили с рупора, понеже в морето е доста шумно, и не можеш да чуеш какво ти казва някой, ако този някой няма рупор и автомат и не е човек на закона. И дядо ми, като видял, че са насочили към него и лодката му автоматите си, им повярвал. Понеже, когато някой ти говори с рупор и е насочил автомат срещу теб, няма как да не му повярваш.

Един ден Мирчо ни покани на рожден ден. Неговият рожден ден е през юни, а моят – през юли, но аз съм по-малък от него с една година. Мисля, че Мирчо ни покани на рожден ден, понеже тук, при дядо си, на морето няма много приятели. Ако живеехме и ние с Фильо в столицата Мирчо сигурно нямаше да ни покани на рождения си ден, понеже той там си има други приятели, а бащите на неговите приятели от столицата и те са големи хора като неговия баща. Тук обаче, на морето, все още няма толкова много големи хора, и затова Мирчо си има само Фильо и мен за приятели.

Рожденият ден на Мирчо беше хубав: имаше шоколадова торта, бяха дошли и доста хора, и то – все възрастни. Единият май беше доста пиян, но пък иначе говореше важно, докато залиташе и се подпираше на оградата на къщата, понеже рожденият ден беше в двора:

– Миро – казваше той на Мирчо – Един ден ти ще станеш като баща си, ако не и по-голям дори. А тези двамата будали тук – продължи важният пиян гост, като посочи нас двамата с Фильо – ще лапат мухите. 

Гостът отвори зелената дъсчена портичка, и се заклатушка по павираната улица, подпявайки си мелодия от популярен филм: „Ние сме на всеки километър…“ Гледах след него, докато изчезна от погледа ми. После се обърнах и видях как Мирчо духаше свещите на тортата си. Изглеждаше щастлив. Накрая възрастните седнаха под лозата да си говорят и да си казват „Наздраве“, а ние влязохме в големия хол, за да играем „Монополи“ – играта, която пияният бе подарил на Мирчо. Играта беше интересна, но много не я разбирах, така че загубих всичко. На Мирчо обаче много му се удаваше тази игра, и спечели почти всичко: и хотелите, и банката, дори затворът беше негов. Стана ми скучно, и ги оставих двамата с Фильо да си играят на каквото си искат. Прибрах се в къщи – миришеше на пържени попчета. Измих си ръцете и седнах на масата. Попчетата в чинията пред мен бяха още горещи, посегнах и си взех едно, а за хотелите, банките и затворите на Мирчо вече дори и не си спомнях.

Карам бързо. Понякога обичам бързите скорости, но не винаги. Зависи от колата. Един път карах Мерцедес, и ми хареса. Влезеш ли в тази кола обаче, губиш връзка с околния свят. Мисля, че Робърт Пърсиг бе писал нещо по темата за колите и моторите. Аз мотор не съм карал досега, а да се уча вече ми е късно, най-вече заради проблема с равновесието.

Друг път карах Лексус. Тази кола ми хареса дори повече от Мерцедеса. Беше автоматик. Аз съм свикнал да държа ръчката, и в началото ми беше малко странно, но после свикнах. С хубавото бързо се свиква. Лексуса е интелигентна кола, да знаете. Автоматикът му е много добър – сменя скоростите плавно, не е като дървения автоматик на Пежо например. Но французите коли не могат да правят. Виж, кроасан, или любов по френски да ти направят – там са ненадминати. 

Преди време гледах един филм, но не мога да се сетя как се казваше. Запомних една фраза от този филм, понеже аз съм така – запомням нещо, и после не мога да го забравя. Така ми е устроен мозъка явно, и това си е понякога като проклятие – да помниш. Та, фразата от филма беше: “Те германците филми не могат да правят. Виж, кола да ти направят – това го могат.” Това го каза неизвестен режисьор, който се опитваше да сваля една дама, която живееше на петия етаж. Беседваха си двамата за филмите на Ингмар Бергман, който обаче хич не бил германец, както после разбрах. Но пък за германците и колите се съгласих след време, когато си купих първата кола: беше германска, и живя почти тридесет години. Накрая ламарините и паднаха от старост, но моторът не спря. Желязно сърце беше направил германецът на тази кола, и го беше направил в същите заводи, в които по време на последната голяма война правеше бомби. Бомбите обаче живееха по-кратко, и затова вече никой не си спомня за тях.

Наскоро си купих джип. Джипът е, да ви кажа друга работа: гледаш на света по-отвисоко, и се чувстваш като че си някак над нещата. Този джип го купих от един лекар-кардиолог, който направи кариера и пари в Германия, понеже на германците сърцата им са по-слаби, а и имат повече пари. После лекарят се върна в България, направи си клиника и ми продаде джипа.

Рейндж Ровър е джипа, англичаните са влюбени в тази марка. Поне така съм чувал, понеже, не че не съм ходил в Англия, но тия не са ми особено симпатични. Сноби са и постоянно се перчат. Като че има с какво: освен един Шекспир и езика си, нямат кой знае какво. Поне така си мисля. Е, имат кралица, и империя са имали, но пък да не са единствените, които са имали кралица и империя? Хората просто много бързо забравят, и затова си мислят, че англичаните са уникални и неповторими. Нищо подобно! Те просто са взели назаем от целия свят това, което им върши работа, префасонирали са го, турили са му един етикет: “Made in Britain”, и дотук. После светът им ръкопляска, но и на това май му се вижда края, понеже хората вече не са прости, и виждат накъде духа вятъра. Джипът обаче си го бива, нищо че е малко тесен като влезеш в него. Иначе отвън изглежда голям. Но тя и Англия е такава. 

Сега, докато карам по магистралата към Бургас, се сещам какво ми каза татко един път, докато го возех в Мерцедеса: “Караш ли с над осемдесет, синко, вече си в ръцете на Бога.” Не знам защо се сетих за това сега – може би се сетих защото запомня ли нещо, не мога да го забравя. А може и да се сетих, понеже татко умря миналия месец. Каквото и да е, накара ме да се замисля: “Дали пък да не намаля скоростта? Няма вече закъде да бързам.”

— Любовта е такова нещо, брадъре – каза Кольо Лудия – Та чак небето се синее.

Кольо Лудия може да е луд, но понякога ги ръси едни такива, все едно някой друг му е сложил думите в устата. Може пък да използва остатъците от онова, което някога е имал в главата си. Иначе е обикновен алкохолик. Казва, че е тренирал бокс като ученик, може и да е било наистина така: има стойка на боксьор, широки рамене, големи ръце и сплескани уши. Носът му е закривен ту наляво, ту – надясно, според това на коя страна е спал. Около кръста обаче никак не прилича на боксьор. Там му се е образувало едно пухкаво пиянско шкембенце, а не е толкова дърт – да има 30-40 години, не повече. Но в моите очи е ветеран: аз съм му на половината, за годините говоря. За пиенето ще ми трябват два живота да го стигна.

Толкова за Кольо Лудия, който нарича всички “брадъре”. Сега нещо и за мен да кажа, че взе да ми писва цял живот да съм анонимен разказвач и събеседник. Къде по желание, взаимно или – не, къде с нежелание – все такива роли играя. Сега, някой ще каже: “Абе, ти голям артист си се извъдил бе, келеш! Кво ми се правиш на интересен?” А аз ще опитам да преброя до двадесет, че иначе ще взема да го фрасна по главата този някой.  Истината е обаче, че съм пацифист. “Паци..какво си?” – просташки се изцепи някакъв глас, вероятно бе гласът на въображаемия ми антипод. 

В този момент гореспоменатия боксьор-пияница се появи отнякъде, след петминутно отсъствие. Над голямата му лапа се подаваше гърлото на зелено шише.

— За какви октоподи става дума, брадъре? На скара ли, за сувлаки? – попита.

Откъде бе разбрал за вътрешния ми глас Кольо, това не знам. Може и аз да съм луд. По-вероятно е обаче да съм водил диалог с въображаемия си антипод на глас, така както често правя. Но на Лудия не му пукаше изобщо за моя вътрешен глас, той вече надигаше бутилката и пиеше като жаден. Като много жаден пиеше.

— Антипод казах, не октопод. Дай и на мен. 

— Пий, брадъре – подаде ми бутилката той – И най-добре я забрави нея. Тя, ако те обичаше, щеше да те потърси. Зарежи и тези антиподи, и си намери истинска жена. Някоя, която и на края на небето ще дойде с теб. Някоя, която ще те обича заради самия теб, въпреки че ще ти се цупи, и ще ти се сърди, ще се карате, и ще се разделяте, а после пак ще се събирате. Защото любовта, брадъре, е по-голяма от небето дори, и това е положението, от мен да го знаеш това!

Малко ме шашна с тези думи Кольо: досега не бях го чувал да говори така, а и не беше заради половината бутилка вино, която вече беше изпил. Не беше заради това. Нещо бе се събудило в него, в калената му в безброй (предполагам въображаеми) битки боксьорска душа.

Какво се случи по-нататък едва ли е толкова важно. Историята е позната и обикновена: един ден някой ми каза, че Кольо Лудия умрял. Досетете се сами от какво. Оттам насетне градът стана някак по-различен, и може би малко опустя градът, макар че като цяло стана доста пренаселен. Що се отнася до мен: аз пораснах. Не беше бързо и не беше лесно – доста често си говорих с въображаеми антиподи, доста пъти ми казваха колко ме обичат. А после нанякъде заминаваха – тези, които ми казваха, че ме обичат, кой ги знае защо. Навярно бях прихванал от лудостта на Кольо, а може и да е друго. Небето обаче си остана същото: синьо и голямо, а любовта все още беше по-голяма от него.