Бягаше, не – тътреше се, едва влачеше крака, опитвайки се да догони другите. Беше изплезил език, потта се стичаше по челото му и надолу – ослепявайки очите, щипеше непоносимо. Обърса се с опакото на ръката си – и тя потна. Нищо, ще издържи, ще стигне финала – макар и осми. По- точно последен – на изпита по бягане на 1500 метра се явиха само осем кандидата. И всичките финишираха вече. А той още се влачеше по средата на втората обиколка.
Някъде на пейките – твърде много за малобройната публика седеше дядо му. Навярно пушеше поредната си цигара „Арда” с филтър и съпреживяваше неговото поражение. Не мислеше за това сега – малкото останали сила и воля бяха събрани в пръстите на краката, обути в новите маратонки „Пирин”, подарък от майка му за изпита. Той щеше да финишира – вече нямаше значение защо и кога, беше го обхванал неистов инат да достигне финала.
Навярно изглеждаше жалък и смешен в очите на останалите, повдигащ крака като в забавен кадър, клатушкащ се към финала, докато те вече вървяха към изхода на стадиона. Сигурно се смееха и подиграваха на неуспеха му, може би се чудеха защо не се откаже а все още продължава да бяга към финала. Или пък въобще не му обръщаха внимание – те бяха победители.
Беше бавен, много бавен. Бавно говореше, бавно мислеше, бавно пишеше и бавно се движеше. Като някакъв висок платноход с полуспуснато платно, кльощава гротеска с голям нос и черна мазна коса, зализана на една страна.
Финалът се приближаваше мъчително бавно – въздухът не достигаше, а дробовете му се разкъсваха, дишаше неравномерно и често. Оставаха само петдесетина метра. Тогава той засили, спусна се във финален спринт, както го беше учила треньорката му.
Денят беше необичайно горещ – листата по клоните на отсрещните тополи не помръдваха, птиците се бяха притаили незнайно къде, за да се скрият от обедната горещина. По улицата – прашна и шумна пъплеха хора и автомобили. Прахът се беше наслоил и в дробовете му. Но той не спираше да движи крака – сега те бяха единствената му опора, единствената му надежда. С тях щеше да достигне финала, ето го – наближава вече. Десет, пет, три метра…
По пътя обратно – към в къщи не говореха много. Взе полуразтопения „Фин млечен” в светлосиня опаковка от ръката на дядо си. Докато ядеше мекия шоколад си мислеше, че всъщност не е толкова зле да си последен.
