Последният

Не бягаше, по-скоро се тътреше. Едва движеше крака, опитвайки се да догони другите. Бе изплезил език, а потта се стичаше надолу по челото му, и влизаше в очите му. Щипеше му на очите, обърса се с опакото на ръката си – и тя потна. Трябва да издържи, и да стигне финала, макар и осми. На изпита по бягане на 1500 метра се явиха само осем кандидата. И всичките финишираха вече. А той още се влачеше по средата на втората обиколка.

Денят беше необичайно горещ. Листата по клоните на отсрещните тополи не помръдваха. Птиците се бяха скрили незнайно къде. По прашната и шумна улица пъплеха хора и автомобили. Прахът се беше наслоил и в дробовете му. Но той не спираше да движи крака, сега те бяха единствената му опора и надежда.

Горе в публиката, на някоя от пейките седеше дядо му. Навярно пушеше поредната си цигара „Арда” с филтър и съпреживяваше поражението му. Не мислеше за това сега, беше го обхванал неистов инат. Най-важното сега беше да не спира да бяга.

Навярно изглеждаше смешен и жалък в очите на останалите, повдигащ крака като в забавен кадър, клатушкащ се към финала, докато те вече вървяха към изхода на стадиона. А може би се смееха и подиграваха на неуспеха му. Или пък се чудеха защо не се откаже. Най-вероятно въобще не му обръщаха внимание, те бяха победители.

Беше бавен. Бавно говореше, мислеше, пишеше, бавно се движеше. Приличаше на висок платноход с полуспуснато платно, раздърпано плашило, кльощава гротеска с голям нос и черна мазна коса.

Финалът се приближаваше бавно към него. Въздухът не достигаше, дробовете му се разкъсваха. Дишаше неравномерно и често. Оставаха само петдесетина метра. Тогава той засили, и се спусна във финален спринт, както го беше учила треньорката му.

По пътя обратно, към вкъщи не говориха много. Взе полуразтопения „Фин млечен” в светлосиня опаковка от ръката на дядо си. Докато ядеше мекия шоколад си мислеше, че всъщност не е толкова зле да си последен.