Някога до морето ходехме, плувахме, гмуркахме се.
И скришом пушихме цигари.
Горещи пясъци краката изгаряха
докато намерим джапанките.
Никога някога
в лепкавите юнски нощи,
с аромат на цъфнали липи
и сладките смокини в моят двор,
сладки като устните на онова момиче.
Никога някога
мама навън, а пипер – за вечеря,
нанизите сафрид на дядо – за чирози – на стената,
а ние – децата на тази махала, отсреща под ясена, в тъмното.
Никога някога
топлият хляб от далечната фурна,
арменецът с двата коня
а зад тях – файтона.
И една баба, която ме пита:
-Топъл ли е хляба баби?
После си отчупва краищник.
