Някога при морето ходехме: плувахме, гмуркахме се.
И скришом пушихме цигари.
Горещи пясъци краката изгаряха,
докато намерим джапанките.

Никога  някога
в лепкавите юнски нощи –
с аромат на цъфнали липи
и сладките смокини в моя двор – сладки като устните на онова момиче.

Никога някога
мама навън,  а пипер – за вечеря.
Нанизите сафрид на дядо – за чирози – на стената.
А ние, децата на тази махала -отсреща  под ясена, в  тъмното.

Никога някога
топлият хляб от далечната фурна,
арменецът с двата коня
а  зад тях – файтонът.

И една баба, която ме пита:
– Топъл ли е хлябът, баби?
После  си отчупва краищник.