Някога при морето ходехме: плувахме, гмуркахме се.
И скришом пушихме цигари.
Горещи пясъци краката изгаряха,
докато намерим джапанките.
Никога някога
в лепкавите юнски нощи –
с аромат на цъфнали липи
и сладките смокини в моя двор – сладки като устните на онова момиче.
Никога някога
мама навън, а пипер – за вечеря.
Нанизите сафрид на дядо – за чирози – на стената.
А ние, децата на тази махала -отсреща под ясена, в тъмното.
Никога някога
топлият хляб от далечната фурна,
арменецът с двата коня
а зад тях – файтонът.
И една баба, която ме пита:
– Топъл ли е хлябът, баби?
После си отчупва краищник.