И отново е 20-ти април. Навършват се 142 години откакто първата пушка в Копривщица дава началото на Априлското въстание. Въстание, довело до Освобождението на България от петвековно турско робство.
Какво помним ние, днешните граждани на република България за това въстание и за трагичните дни на неговото потушаване? Знаем ли колко кръв се е проляла, кръвта на майките и бащите ни? Кой помни имената на загиналите, на обикновените, никому неизвестни хора, не на войводите и апостолите?

Много обичаме да кичим с цветя белокаменните паметници в София, Копривщица, Боримечката в Панагюрище, Хаджи Димитър в Сливен….
И после да пием по една ракия за наше здраве и да забравим.
Много обичаме да употребяваме гръмки фрази, с които да почитаме „хилядите знайни и незнайни герои….“.
Не обичаме да ни припомнят обаче колко сме жалки и виновни.
За това, че заради страха ни робски бяха избити толкова невинни майки и деца по време на потушаването на това въстание. Колко напразно пролята българска кръв….

Какъв позор! Една шепа отчаяни наивници и мечтатели, хайдути и поборници да ни освободят, и те са най-доброто от нас, не забравяйте. А всички останали, които сме оцелели, крили се по мазета и дерета, за да спасим кожите сме предатели. Толкова сме много, че днес никой не може да ни различи от героите. И да ви кажа само още нещо: Ще ни познаете по хвалебствията.
Колкото повече хвалим и се прехласваме пред героизма на „знайните и незнайните“ , колкото по-големи венци полагаме на паметниците, толкова по-мръсна е душата ни и нечиста съвестта ни.

А аз днес си спомних за лудостта и героизма на няколко революционни окръга, довели до освобождението на цяла България. И за последвалите невиждани жестокости и зверства на турската империя при смазването на въстанието. Особено когато са избивали, грабили и насилвали мирно и невъоръжено население. Това стига. Да помня.