Джим Сафърингинсайлънс беше нисък мъж без врат, червендалест, половин ирландец и половин англичанин.
Той беше неуверен, на средна възраст, работещ и отговорен. И като всеки истински британец – нещастен и незадоволен.
Джим обаче не споделяше тази си незадоволеност с никого, дори и с майка си – Вики Ластрезорт. Майка му си беше запазила моминското име. Майка и син бяха отчуждени, макар и все още близки в определен смисъл. Отчуждението помежду им започна след като бащата на Джим се разболя от деменция.
Синиър носеше пооредялата си коса сресана назад – в стил „мафиозо“.
Наричаха го Синиър, понеже беше най-старият във фирмата, където работеше. Синиър се гордееше с това, както и с прякора си. Той беше доста горд мъж – истински британец от старата генерация. Дядо му – Том Стифъпърлип беше загинал от немска мина в Берлин по време на Втората световна война.
Синиър си имаше име – Тони, съкратено от Антъни, пише се с две „а“.
През ноември той щеше да навърши точно 60 години.
А след две години щеше да си изплати мортгиджа и къщата му в Браунстън таун да стане завинаги негова.
Нейтън Дик, на 17 беше стажант в един склад за хартиени продукти. Носеше розова обеца на лявото си ухо – сигурен знак, че не е гей. Или пък – не. През юни щеше да се сгоди с приятелката си. Беше резервирал хотел в Париж за една седмица. Нейтън тежеше 54 килограма по метричната система и имаше писклив, дразнещ глас.
Родерик Верианоинг беше чист ирландец. Имаше дори ирландска лична карта – от европейските. Разбира се, той беше и поданик на кралицата.
Караше малко моторче, една стара хонда 250 кубика. Род беше супервайзор от 20 плюс години и се гордееше с това. Никой не харесваше Род и Род не харесваше никой. Той често казваше:
– Най-сигурният начин да не правиш секс е да си семеен.
Понякога Родерик се събуждаше посред нощ и се чудеше какво е забравил. После заспиваше, спомнил си, че на следващия ден трябва да става рано за работа.
Липсата на слънце на един остров не е причина за това обитателите му да са нещастни.
В мъглата се раждат толкова несподелени желания и мечти…и си остават точно там и – завинаги.
В мъглата.
Петър Димитров. Разкази. 