Някой ден

Един ден
камбаните на ада ще замлъкнат.
И розовите очила ще си продам на сметка.
Онази клетка,
дето ме отглеждаха във нея
и нея ще продам.
С врата зазидана отвътре.
Нямам срам
– метежно се оглеждам във очите ви големи.
– Няма време!
…помнете този вик изконен.
Не думата, а празнодумията правят дупки
във стените ваши.
А тухлите по моята глава са празни чаши,
прилежно пресушени със любов и страх.
Ще съм, аз съществувам, бях…
лицето ми полека избледнява…
А очилата розови ви подарявам
– на адските камбани тътена вековен – също.
И нека ви се връща двойно и безкрайно
и щастието и скръбта, на песента тъгата бяла.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

%d блогъра харесват това:
search previous next tag category expand menu location phone mail time cart zoom edit close