Защото липите цъфтяха

Беше просто една лятна вечер. Горещо, тягостно време. Липите пред къщата ни, а и онези – по протежение на цялата улица бяха нацъфтяли, не се дишаше от сладкия им аромат. Значи – юни ще да е било. Рано беше за смокини, но в морето вече беше излязъл сафридът. По плажа се разхождаха хора с оскъдно облекло. Някои плуваха, нощем водата е прохладна, струва си да опитате и вие някоя лятна вечер. Ние тримата: Асенчо циганчето, Янко Бандита и аз обикаляхме улиците като подгонени мастии. Майките ни сигурно отдавна се бяха изприщили от притеснение. Всъщност, майката на Асен или – Асан по цигански, едва ли се притесняваше особено. Те, циганите, знаете са скитници по природа. Останалите двама от дружинката, обаче щяхме да си имаме сериозни проблеми, когато все някога се приберем у дома. Янко щяха да го напердашат – това беше ясно, леля Ваня не си поплюваше. На мен вероятно само щяха да ми се карат, майка ми не ме биеше често. Но кой ти мислеше за някакви наказания сега…

Тази вечер преследвахме някаква жена. Бяхме като истински детективи, онези от филмите, които гледахме в киносалоните. Криехме се в тъмните сенки на дърветата, и я следвахме отдалече. С притаени гласове си шепнехме. Къде ли отива, какво ли ще прави, сама ли е или си има мъж, такива, момчешки истории си фантазирахме. Понеже вече ни беше време за това. Хормоните здраво ни тресяха, нещо растеше в нас, искаше ни се, а и бяхме слушали как се правят тези работи от по-големите момчета в махалата. Щяхме да ставаме вече мъже, сериозна работа. Това, обаче нямаше да се случи точно тази вечер. Тази вечер само си фантазирахме, следейки непознатата млада жена. Тя едва ли дори предполагаше за нашето съществуване, понеже ние – тримата хлапаци бяхме много опитни. Бяхме научили как да се сливаме с околната среда, как да се крием, безшумни, горди индианци. Досущ като Винету или Ташунко Сапа. Тия двамата ни бяха любимци, всъщност бяха любимци на всички деца от мъжки пол в града, че и в републиката.

Съвсем неочаквано жената се качи в някакъв автобус, бяхме прекалено далече, за да се качим и ние, от различна врата, разбира се. Язък! Пропадна ни цялата вечер.Сега трябваше да извървим обратно целия път, през градския център, да прекосим улици и градинки, светофари и тротоари. А после, похапнали пердах вместо вечеря да си легнем в скромните детски легълца, с едни малки, момчешки мечти в главите. Или просто без никакви мечти, да заспим, уморени от дългото вървене, уморени от летни игри и приключения. Сънят ни щеше да е сладък и здрав, истински сън, несмущаван от пиукания на телефони и компютри, най-много някое закъсняло лястовиче или славей да запееха навън. Да, сънят ни щеше да е сладък, защото липите цъфтяха, а ние бяхме деца.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

%d блогъра харесват това:
search previous next tag category expand menu location phone mail time cart zoom edit close