Самоубийствени тенденции

Вчерашният пожар в Холидей-ин, намиращ се в Крийбс Коузуей беше най-важната тема за разговор днес. Поне сутринта, когато, едва започнал работа, чух противопожарната аларма да свири продължително. Дълга върволица от работници се проточи по посока на противопожарните изходи. Навън се събрахме няколкостотин души, доволни, че компанията ще ни плати за тези няколко минути противопожарна тревога, без да се налага да работим. Едва ли имаше значение за някого тук, но, между работниците освен местни англичани имаше и: много поляци, няколко българи, по-малко румънци и двама италианци дори, от Сицилия. Елизео и Джени, много приятна двойка, всяка сутрин се поздравявахме, те – на английски, а аз си опитвах произношението, казвайки: „Бонджорно. Коме стаи?”. Те учтиво се засмиваха, но и без усмивките им знаех, че произношението ми не струва. Е, аз съм си такъв – винаги искам да опитам нещо ново, да науча някоя полезна, или – не толкова полезна фраза, която после грижливо да запазя някъде в гънките на паметта си.

Работата не беше нищо особено: приготвяхме стока за голяма верига магазини. Преди около четиридесет години, собственикът на сегашната верига магазини имал малък бизнес, имал складове за хранителни стоки. Един ден, находчивият германец от еврейски произход видял табела, закачена на малко магазинче. Привлякла го фамилията, както и цветовете на рекламата. Предложил на собственика на магазина да откупи правото да използва името му, като за това му платил хиляда марки. Голяма сума за онова време са били тези хиляда марки, още повече за собственик на малък магазин, който си мислел, че едва ли има значение как ще се казва неговото магазинче. Находчивият евреин се казвал Шварц, и днес е един от най-богатите хора в света на бизнеса. Той има две вериги магазини за хранителни стоки: „Лидл” и „Кауфланд”, като първата има присъствие в почти всички европейски страни, както и в САЩ. Един ден, хер Шварц наблюдавал как работи персонала в един от магазините му. И тогава му хрумнала гениална идея: да увеличи работното време на персонала, но – без допълнително заплащане. Ако трябва да бъдем честни, на Шварц му хрумнала и друга гениална идея: за сметка на увеличеното работно време, да намали заплащането на работниците си. Но тази, втората идея, не била посрещната особено радушно от представителите на профсъюзите в Германия. Не, че тези представители имали нещо против парите, които господин Шварц щял да им плати, проблемът бил в нещо друго: то се наричало обществено мнение. И това обществено мнение някак не харесало идеите на заможния бизнесмен. Защо ли? Ами много просто: част от обществото, при това, благодарение на разрастващия се бизнес на Шварц, голяма част, били негови работници. А те съвсем не били съгласни с гениалните нововъведения на работодателя си. Още повече, че като служители не получавали почти никакви привилегии, освен безплатното право на труд, което хер Шварц благородно им предоставял.

Така или иначе, към днешна дата, само във Великобритания има над осемстотин магазина „Лидл” , като ежегодно се отварят нови. Разбира се, собственикът на тази верига, както и висшите му, отлично платени мениджъри са се опитали да омилостивят неблагодарните си работници. Част от привилегиите са: карта за десетпроцентно намаление в кой да е магазин „Лидл”, намиращ се на територията на Обединеното кралство, както и правото да ползваш тримесечен, неплатен отпуск, след пет години стаж в компанията. Докато първата отстъпка е лесно измерима и също толкова лесна за разбиране, втората поражда някои въпроси:
– Защо ми е тримесечен, че и неплатен отпуск, след пет години стаж в компанията?
– Защо е неплатен този отпуск?
– За какво са ми три месеца неплатен отпуск и кой ще ми плаща сметките през това време?

На първият въпрос „Лидл” гордо отговаря:
„Понеже ние сме щедри и признателни, за всеки час, в който вие работите за нас, благородно ви разрешаваме да отсъствате от работа за срок от три месеца. Това време вие можете да използвате, за да сбъднете ваши отдавнашни мечти, като: да направите околосветско пътешествие, да завършите краткосрочни курсове, например – да започнете да учите нов език, както и да посветите това време на любимите си хора. Още по-благородно, ние ви обещаваме, че работното ви място ще се запази, след като изтекат тези три месеца„
А на втория:
„Разбира се, като огромна мултинационална компания, „Лидл” има своите разходи, които никак не са малки. Така, че в знак на благодарност, за вашето време, в което сте работили за нас в последните пет години ние благородно ви разрешаваме да отсъствате от работа за срок до три месеца, като работното ви място е гарантирано.”
И на третия:
„Разбира се, изключително ваше право е да решите дали ще приемете щедрият ни подарък. Например, вие бихте могли да решите да не ползвате тази изключителна придобивка, и просто да продължите да работите при нас, за което ние ще сме ви особено благодарни.”

С мисли като горните в главата си, нямаше как да скучая по време на дългия работен ден. Едва ли според хер Шварц, осем часа са дълъг работен ден. За мен, както и за останалите няколкостотин (само в този склад) работници, обаче, нещата стояха по друг начин. Херът си имаше своите изисквания, за да продължават да текат реки от пари в банковите му сметки, ежедневно. Като част от тези изисквания бяха всеки работник да покрива минимална норма от предмети, които е подготвил за клиентите. Клиентите в случая бяха отделните магазини от региона, в който се намираше склада. Тези магазини бяха петдесет на брой и броят им растеше постоянно. Разбира се, нормата беше лесно постижима, на теория. Но никой от мениджърите, особено тези, които посещаваха складовете само по повод откриванията им, не се интересуваше дали работниците ще съумеят да се справят. За тези мениджъри отделният работник не съществуваше. Той не беше полякът Адам, дошъл от Варшава, за да спечели пари за образованието на дъщеря си, не беше румънецът Думитру, който се нуждаеше от пари за нова кола, не беше и учтивия сицилианец Елизео, който събираше пари за сватбата си с неговата Джени. Не, тези работници нямаха имена, те имаха цифри вместо това. И тези цифри говореха на хер Щварц повече от всички сълзливи истории за разбити съдби, непосилни норми, ежедневен труд. Херът предлагаше работни места, и плащаше, редовно и колкото реши. А работниците се сменяха, едни си отиваха, други идваха…оставаше само онази самота, онова чувство, че си робот, захвърлен в огромното хале, натъпкано със спагети, месо и шампоани, с риба и страх. Оставаше онзи послевкус на безнадежност, особено на излизане от тоалетната, когато погледът ти се спре на грижливо залепеният на вратата плакат. На плаката пишеше: „Лидл. Голям на благодарности.”

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

%d блогъра харесват това:
search previous next tag category expand menu location phone mail time cart zoom edit close