И никой не разбра кой беше отворил прозореца

В една ясна нощ, която още не се е случила, той върви през града, около два през нощта е. Пресича булеварда, зима е, голям студ, духа силен северен вятър. Вятърът духа толкова силно, че ушите му са замръзнали, но това няма значение, понеже той допреди малко е пил с приятели в една малка кръчма, близо до входа на морската градина. Морето не е замръзнало още, няма и как, все пак е доста солено. Иска се много студ, и много вятър се иска да има, за да замръзне морето добре. В кръчмата е било задимено от цигарения дим и задушно е било, не точно топло, а краката му са замръзвали, понеже е нямало отопление, но е имало бира, и водка е имало, и много хора също е имало в кръчмата. Всеки е подвиквал, смеели са се, били са много, все приятели, мъже и жени, голяма компания. Някои са си тръгнали по-рано, по двойки, или – по тройки и четворки, какво значение има това сега, когато вятърът духа толкова силно, а ушите му са замръзнали, но той не усеща нищо, нали така?

Той се прибира, къде – не знае. Всъщност знае, краката сами го водят, върви по познатите пътища, понякога пътищата свършват, тогава той пресича поляните и крачи през запустелите, безлюдни паркове, крачи направо през заскрежената трева, все пак е почти два, и сланата тъкмо започва да се стеле на плътни млечнобели талази . Влажно е, но поне не вали, а той има някакви мисли, тези мисли са хаотични, но все пак успява да си си спомни как една вечер тя се появи от нищото. Появи се тя, с нейната гъста черна коса, с няколкото бели косъма отстрани, около лявото и ухо, и каза, че белите коси били спомени от преживени удоволствия. Така каза тя, а щом той си го спомни, значи наистина го е казала, но може ли човек да знае със сигурност?

Цяла вечер пиха, беше шумен купон, празнуваха рожден ден, но не помнеше чий. Имаше много хора, този път бяха в неговият апартамент, апартамента на първия етаж, досами главната алея на същата морска градина, но беше пролет. После всички се изнизаха – „Е, не е възпитано така да се говори“ – поправи мислите си той – „Да кажем – тръгнаха си всички“, и останаха само те двамата. Прилично пияни бяха, но не им пукаше, вероятно са били доста млади, понеже на младите все не им пука. И глупави са били, доста навярно, но едва ли са били съвсем глупави, понеже тя четеше много, той също, но преди време. Сега, в два през нощта, вървейки към нейния дом, някакви неясни мисли блуждаят в премръзналата му глава, дали пък мислите не извират от другаде? Всички казват, че мислите се намират в главата, няма как да го знаеш това, нали? Той и тогава не разбра откъде се появи онази мисъл, тогава, когато и двамата бяха пияни, имам предвид – онзи април, когато беше пролет.

Затвори прозореца, понеже априлските утрини са хладни, а вече беше утрин, когато те двамата не спряха да се целуват, никой не знаеше кога бяха започнали. Устните и бяха меки и плътни, имаха вкус на водка и на желание. Тя имаше хубави устни, и хубави зъби също, когато не ги криеше зад тези хубави устни. Той беше възбуден, но изпития по-рано алкохол не позволяваше на насъбралата се в него възбуда да се излее свободно и естествено. Легнаха на пода, намериха одеала и ги постлаха преди това, не бяха много меки одеалата, но тя каза, че и харесва да е твърдо. Поне телата им бяха топли, дори бяха горещи, особено нейното, но той още не знаеше точно къде.

За радост, навън започна да се разсъмва, а те още не спяха, и радостта беше само тяхна, и никак не ги интересуваше какво се случва навън. Големият прозорец беше закрит с плътни завеси, той не помнеше цвета им, понеже всичко това се беше случило много отдавна, а сега зимата е много люта и сурова. И, докато прекосява последния малък парк, с две-три обезлистени дървета, намиращи се точно пред входа на блока, където вляво – на първия етаж е нейният апартамент, той спира да мисли. Сърцето му обаче тупти силно, и кой знае защо е така.

Вратата не е заключена, влиза в тъмния вход, прекосява предверието, светва някаква мъждукаща лампа, после изкачва на един дъх шестте стъпала. Нейната врата също е отключена, в дългия коридор е топло, а наоколо има само тишина. Тогава тя излиза. „Била е в банята” – мисли си той, мислите му се стоплят и потичат по обичайния начин. Увита в голяма бяла кърпа, тя му се усмихва, още е с мокра коса, а по раменете и блестят капки вода. Не е студено, напротив, в апартамента е вечна пролет. Той дръпва с ледени ръце бялата, полумокра кърпа, и тя вече е съвсем гола. Прегръща я, дългата нощ отдавна е свършила, отвън се чува песента на пролетните птички, навярно са врабчета, или – закъснели славеи, влюбени – както всяка пролет, а после – и през лятото. После те двамата заспиват уморени, все още пияни, но кой би искал да е трезвен, когато е пролет, а земята е близо до теб? Заспиват, и спят дълго и непробудно целия ден, а слънцето влиза през леко открехнатия прозорец чак късно следобяд. Влиза вътре в стаята, започва да си играе с косите и, а на него изпраща слънчеви зайчета, и никой не разбра кой беше отворил прозореца.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.