Какво ми каза Ремарк

– А какво мислиш за Ремарк?

Погледнах към Джазмин, меката светлина на залязващото слънце огряваше лявата половина на лицето и, очите и се смееха. Очите и бяха кафяви, със златни нишки, виждах отражението си в тях: криви очила, и наченки на усмивка и любов.

– От него помня един западен фронт, и онзи черен обелиск – засмях се, после запалих цигара. 

– Не, сериозно питам – тя също запали, отпусна се назад на стола, кръстоса крака и опря лакът на дървения парапет, а с дясната си ръка вдигна чашата от малката масичка. Погледът ми се плъзна по гърдите и, те не успяха да го спрат, не бяха достатъчно големи. Останах доволен от гледката.

– Наздраве! – каза тя, гледайки ме в очите с онзи поглед. Очите ни вече правеха любов.

Казах наздраве и аз. Пихме, после станах от стола, наведох се и я целунах. Устните и имаха вкус на уиски и изгорял тютюн, моите също. 

Разговорът се отдалечаваше в неизвестна посока, докато я носех на ръце към спалнята. Навън верандата остана сама, но не беше пусто: двата стола и малката масичка между тях нямаха намерение да ходят никъде, а последните лъчи на слънцето се гонеха в чашите.

На сутринта се събудих пръв. Обичам да ставам рано, малко преди изгрев. Направих си кафе в кухнята, после влязох в спалнята: тя още спеше, обърната на една страна. Отместих с пръсти едно черно кичурче – “Миришеш на сън, рошава и без грим си по-хубава” – казах в най-нежния регистър на гласа си, и я целунах по бузата.  

Усмихна се насън, ухаеше на жена, и само малко на нейния парфюм, който напомняше жасмин. Завих я, беше хладно. После излязох на верандата. Запалих цигара, и не мислех за нищо.

– Защо не ме събуди да пием кафе заедно? – чух след малко сънения и, леко дрезгав глас зад гърба си. После се приближи, и се гушна в мен. Протегнах се, и загасих цигарата в пепелника. 

– Колко ме обичаш? – очите и отново се смееха.

– Обичам те до небето и обратно – почти извиках, и я прегърнах силно. Небето беше ясносиньо, и без нито един облак. Няколко малки птички излетяха от клоните на големия бор отсреща, бях ги уплашил с любовта си. После отново стана тихо, Джазмин забеляза това, и каза:

– Колко е тихо тук! Какво ще правим днес? – и ме погледна отдолу нагоре, заради разликата от една педя между нас. Други разлики нямахме засега.

– Нямам абсолютно никаква идея – казах, и наистина беше така. Искаше ми се времето да спре, а ние да бъдем винаги тук.

– Тогава да излезем на разходка в гората. Обичам гората!

“Какво дете!” – помислих си, и я целунах. Хубаво беше, не ги видях, но чух плясъка от крилете им, докато ние двамата с Джазмин се целувахме. Бяха птичките, прибираха се у дома, за да нахранят малките си. Птичките дори не бяха забелязали любовта ни, имаха си по-важна работа.

Разхождахме се в гората дълго, между високи борове, и стари дъбове с широки клонаци. Гората беше стара, а ние – не. Джазмин и аз, хванати за ръце, гонехме се, говорихме си за писатели и за художници, за морето, разказвахме си разни смешни случки, много се смяхме, а когато се уморихме легнахме да си починем направо на тревата, на малка полянка между няколко високи бора. 

– Усещаш ли времето – попита тя, с глава на гърдите ми. Погалих я по косата, и казах:

– Не. То остана там долу, при другите.

Един слънчев лъч се промъкна между два клона и ме заслепи, току-що бях излъгал. Примигнах няколко пъти, усетих как духна лек вятър. После лъчът се върна обратно откъдето беше дошъл.

– Да. Само ние сме – надигна се на лакът тя. Кафявите и очи бяха влажни, усетих дъха и на рамото си, беше горещ.

– Искам да се любим! Сега! А после да правим секс.

Не отговорих, надигнах се и аз, целунах я силно, после я обърнах по гръб на тревата. Очите и бяха широко отворени, а косите – разпилени по тревата. Ръката ми надигна черната и блузка, обиколи бавно гърдите и, после избра лявата, спря се, и остана там. Целунах я с цялата нежност и страст, на които бях способен, тя ми отвърна, страстта ни беше истинска и силна. После вдигна ръце, и хвана главата ми с тях. Отблъсна ме леко от себе си и каза:

– Искам дете от теб!

Очите и бяха мокри и красиви, най-красивите очи, на влюбена жена.

Съблякох я, без да бързам, тялото и беше жилаво, като клоните на върба. Потънах в нея, и останах там завинаги. Бяхме живи там, в зелената гора.  Животът пулсираше дълбоко вътре в нея. След това, незнайно как гората изчезна, а светът около нас започна да приема своите предишни форми и размери. Всъщност, светът бе започнал да се смалява, понеже времето бе започнало да тече отново, този път по-бързо, много по-бързо.

Оставих книгата на нощното шкафче, отдавна не бях чел Ремарк, още от студентските си години. Станах от леглото, отидох до прозореца и запалих цигара. Денят бе мрачен и студен. Издишах синкавия дим, гледайки как дъждът навън вали силно, а вятърът си играеше с клоните на малката върба, които почти докосваха вълните на реката. Ремарк разказваше прекрасно, историята беше за мъж и жена, които се обичаха, в трудни времена. История за любов и раздяла. Замислих се: “Дали всяка любов е толкова силна, а на моменти – дори невъзможна?”. Въпросът беше излишен, Ремарк бе казал всичко, а върбата отвън плачеше.