Бялата и като сварено яйце кожа

Този път бях с бяла кола, малка някаква, Форд фиеста или Пежо. Не успях да запомня марката, понеже много бързах, но запомних цвета: силно бял, ако въобще може да има силно бял цвят. Колата вървеше, гумите и с усилие бутаха пътя назад, а аз само я управлявах и не мислех за пътя и за нейното усилие, просто карах и бързах. За къде бързах – и аз не знаех все още. Понякога карам ей-така – без посока, но колата, освен да я управляваш, има нужда и от посока, понеже посоката е важна за нея, също така, за колата е важно и да знаеш как да я управляваш.

Спрях на някаква крайпътна бензиностанция, и тя беше малка – “Малките коли спират на малки бензиностанции” – така мислех тогава и ми звучеше добре.  Може би съм заредил гориво, а може и да съм си купил понички от магазина, намиращ се в бензиностанцията. И това не помня, понеже, освен, че бързах, беше и облачно, а когато е облачно няма много светлина, сигурно така иска слънцето. “Може би е срамежливо слънцето, затова се крие зад облаците. Може би пази светлината си за лятото, никой не знае какво мисли слънцето, когато се е скрило зад бледите бели облаци” – и това си помислих тогава, странно е, знам, но понякога ми идват наистина странни мисли в главата.

Влязох в колата, след като заредих и си купих понички, нали помните вместо мен, седях си вътре, на топличко и не чувах нищо, макар, че отвън бе доста шумно. Облаците не пречеха на останалите, те бяха седнали около кръгли масички пред малкото кафене, намиращо се отстрани, до бензиностанцията. Зад кафенето имаше крайпътен мотел на три етажа, с голям паркинг за колите на посетителите отпред. Самият мотел не беше голям, с не повече от 30 – 40 стаи, повечето двойни, разбрах това, понеже двойните стаи имат по-големи прозорци. Тъй като много пътувам, съм забелязал, че повечето крайпътни мотели имат много двойни стаи, изглежда мотелите харесват двойките, а двойките харесват крайпътните мотели, особено малките, аз лично не знам защо е така, но все някой трябва да знае.

Пиеха кафе, закусваха, понеже бе утро, не много ранно, пиеха и ядяха и говореха. Говореха на висок глас: момичета в тийнейджърска възраст, със шарени нови суичъри, издути осезаемо отпред, (вероятно от тийнейджърските им гърди, които едва ли са толкова големи, колкото им се иска), “Конвърс” на краката, и с тежък грим по лицата се кикотеха, дами със сериозен тон обсъждаха приятелките си (онази кучка Джейн, нали я знаеш, която все не може да си намери мъж), мъжете се съгласяваха с дамите, защото така трябва и защото са джентълмени все пак. А онзи брадатият, с къдравата бухнала коса, да, точно той – рижавият, който говореше по телефона, и той се кикотеше, ама силно, чак кънтеше смехът му, удряше се в стените на мотела, после се връщаше обратно и потъваше някъде между краката на онази дама, с късата пола, която седеше през две маси от брадатия, този, за когото всъщност става дума.

Омръзна ми да ги гледам, макар, че не ги чувах (все пак те имаха право да са шумни, понеже беше неделя), и реших да потегля. Завъртях ключа на таблото надясно, защото наляво нямаше как, включих на първа, отпуснах плавно съединителя, като същевременно подадох газ. После включих на втора, и пак – процедурата със съединителя и газта. Стигнах до края на паркинга, но се сетих, че съм забравил нещо. Сетих се и спрях, рязко. За щастие (мое и на липсващата кола зад мен) нямаше кола зад мен. Включих на задна скорост и потеглих, този път – назад. 

Спрях пред кафенето, точно когато всички бяха вдигнали очи нагоре, и гледаха нещо с интерес. Гледаха смълчани, трябва да е било нещо наистина интересно и необичайно, щом бяха спрели да се кикотят, да обсъждат, боботят и да се провикват един към друг. Гледаха и дори не дъвчеха вече, само брадатият примляскваше доволно, но не можах да разбера дали наистина е било примляскване от доволство, или просто е сдъвквал последната хапка от хамбургера си. Една брада винаги има своите предимства – можеш да скриеш в нея както цял хамбургер, така и някоя мазна усмивка, предназначена за чужда жена. Погледнах в задното огледало – то ми даваше идеална възможност да видя какво точно се случва в момента…

…Бяха прекрасни, особено тя: беше се хванала здраво за перваза на отворения прозорец, втория прозорец в левия край на мотела, ако броим отляво надясно, на третия етаж, а косите и бяха прекрасни и черни и дълги, бяха обвили лицето и като воал, като буйни черни водорасли бяха тези коси, тя беше много красива и млада, но не съвсем млада, около тридесетте. Гърдите и се полюшваха, малки и стегнати, голи бяха гърдите и, и тя бе гола, напълно, а той бе зад нея, хванал я здраво с две ръце за тънката талия, хванал я за кръстчето със силните си мъжки, жилести ръце, които бяха матови и контрастираха с бялата и кожа. Стаили дъх всички седяхме и чакахме. Мъжете чакаха с увиснали ченета, а жените – със здраво стиснати устни, и тийнейджърките с големите гърди, и аз, вторачил се в задното огледало, и кой знае кой още, стояхме там и гледахме със завист и чакахме. Чакахме, и не можехме да откъснем погледи от косите и, от тези малки гърди, чийто настръхнали тъмни зърна почти пробиваха бледия въздух, от полюляващата се тънка талия и от кожата и – бяла, много бяла.

И помня много добре, че всичко беше точно така: всички просто си седяхме там, в кафенето пред мотела, и бяхме забравили за мазните си хамбургери, и за новите си дрехи, и за онази кучка Джейн бяхме забравили, и просто гледахме нея, една красива и непозната жена, все още в рамката на прозореца в мотела, като хипнотизирани я гледахме как се полюшва и извива – бавна, като змия в ръцете на своя мъж, и не можехме да откъснем очи от нея и от бялата и като сварено яйце кожа.