В ръцете на Бога

Карам бързо. Понякога обичам бързите скорости, но не винаги. Зависи от колата. Един път карах Мерцедес, и ми хареса. Влезеш ли в тази кола обаче, губиш връзка с околния свят. Мисля, че Робърт Пърсиг бе писал нещо по темата за колите и моторите. Аз мотор не съм карал досега, а да се уча вече ми е късно, най-вече заради проблема с равновесието.

Друг път карах Лексус. Тази кола ми хареса дори повече от Мерцедеса. Беше автоматик. Аз съм свикнал да държа ръчката, и в началото ми беше малко странно, но после свикнах. С хубавото бързо се свиква. Лексуса е интелигентна кола, да знаете. Автоматикът му е много добър – сменя скоростите плавно, не е като дървения автоматик на Пежо например. Но французите коли не могат да правят. Виж, кроасан, или любов по френски да ти направят – там са ненадминати. 

Преди време гледах един филм, но не мога да се сетя как се казваше. Запомних една фраза от този филм, понеже аз съм така – запомням нещо, и после не мога да го забравя. Така ми е устроен мозъка явно, и това си е понякога като проклятие – да помниш. Та, фразата от филма беше: “Те германците филми не могат да правят. Виж, кола да ти направят – това го могат.” Това го каза неизвестен режисьор, който се опитваше да сваля една дама, която живееше на петия етаж. Беседваха си двамата за филмите на Ингмар Бергман, който обаче хич не бил германец, както после разбрах. Но пък за германците и колите се съгласих след време, когато си купих първата кола: беше германска, и живя почти тридесет години. Накрая ламарините и паднаха от старост, но моторът не спря. Желязно сърце беше направил германецът на тази кола, и го беше направил в същите заводи, в които по време на последната голяма война правеше бомби. Бомбите обаче живееха по-кратко, и затова вече никой не си спомня за тях.

Наскоро си купих джип. Джипът е, да ви кажа друга работа: гледаш на света по-отвисоко, и се чувстваш като че си някак над нещата. Този джип го купих от един лекар-кардиолог, който направи кариера и пари в Германия, понеже на германците сърцата им са по-слаби, а и имат повече пари. После лекарят се върна в България, направи си клиника и ми продаде джипа.

Рейндж Ровър е джипа, англичаните са влюбени в тази марка. Поне така съм чувал, понеже, не че не съм ходил в Англия, но тия не са ми особено симпатични. Сноби са и постоянно се перчат. Като че има с какво: освен един Шекспир и езика си, нямат кой знае какво. Поне така си мисля. Е, имат кралица, и империя са имали, но пък да не са единствените, които са имали кралица и империя? Хората просто много бързо забравят, и затова си мислят, че англичаните са уникални и неповторими. Нищо подобно! Те просто са взели назаем от целия свят това, което им върши работа, префасонирали са го, турили са му един етикет: “Made in Britain”, и дотук. После светът им ръкопляска, но и на това май му се вижда края, понеже хората вече не са прости, и виждат накъде духа вятъра. Джипът обаче си го бива, нищо че е малко тесен като влезеш в него. Иначе отвън изглежда голям. Но тя и Англия е такава. 

Сега, докато карам по магистралата към Бургас, се сещам какво ми каза татко един път, докато го возех в Мерцедеса: “Караш ли с над осемдесет, синко, вече си в ръцете на Бога.” Не знам защо се сетих за това сега – може би се сетих защото запомня ли нещо, не мога да го забравя. А може и да се сетих, понеже татко умря миналия месец. Каквото и да е, накара ме да се замисля: “Дали пък да не намаля скоростта? Няма вече закъде да бързам.”

Реклама

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.