Странно

— Казвам се Карамфил – представи се протагонистът – Наричай ме Фильо.

— Знам как се казваш – каза авторът.

— Така е – отговори Фильо – А защо си ми измислил такова идиотско име?

— Какво му е на името? – почеса се по голото теме авторът – Кръстих те на цвете.

— Цвете, а? Хората купуват карамфили само на погребения, и то винаги четен брой. А аз съм само един.

“Този е като таралеж в гащите”, помисли си авторът, “Заслужава някой да му натрие носа, отворко такъв.”

Внезапно входната врата се трясна. Авторът се изправи бавно от дивана, отиде до вратата и я отвори. Отпред нямаше никой. Затвори вратата, и се върна обратно на дивана: “Странно”, помисли си, “Винаги затварям вратите.” Реши да продължи с разказа. Не вървеше много добре, сюжетът никакъв го нямаше, а и героите…

Какви ти герои, засега имаше само един полуидиот-протагонист, с когото разговаряше вече половин час. 

— На погребения, казваш – обади се тихо авторът – Ти пък кога си бил на погребение? Измислих те преди половин час.

— Аз може да съм млад, но има нещо, което се нарича колективна душа, ако си чувал. Тоест, за да знаеш нещо, не е необходимо да си го преживял лично. Имам предвид колективните спомени също.

— По-голяма глупост не бях чувал – засмя се авторът – Истинското знание се придобива само чрез личен опит. Останалото е чужд живот.

— Че колко дълго трябва да живееш, за да научиш всичко, което ти е нужно? 

— Научаваш само най-важното, останалото учиш в движение. Вземаш решения, и действаш. Това е животът – прозя се с досада авторът, после затвори тетрадката, и отиде в кухнята, за да си направи кафе. 

“Трябва ми антагонист”, мислеше, докато сипваше мляко в кафето, “Той ще раздвижи разказа, и ще създаде конфликт.” Отвори кутията, беше черна тенекиена кутия, на която с бели букви пишеше: “Захар.” 

“Чистачката ми е купила нова кутия, сигурен съм, моята бе кафява и керамична, и не пишеше нищо на нея”, помисли си, “Което е странно. Чистачките не купуват кутии за захар, те само чистят.” 

Бръкна в кутията три пъти, както обикновено, после разбърка кафето. Разбърква кафето дълго, харесваше му да слуша как чашата звъни, докато лъжичката се удря в стените и. После мина през хола на път към задния двор. Отвори вратата и излезе. Погледна на запад: над дъсчената ограда, зад все още голите клони на дърветата видя заревото на залеза. Хареса му цветът – рубиненочервен, с виолетови и светлосини нюанси. Пийна малко кафе, не беше сладко, както обикновено. Странно. После запали цигара. Заслуша се в песента на птиците, и се опита да не мисли за нищо. После загаси цигарата и влезе вътре. Затвори вратата. 

Вътре бе тихо, прекалено тихо. Пусна телевизора. Вървяха някакви новини. Изключи го. Седна на дивана и отвори тетрадката. “Дано този път се получи”, помисли си, “Прилича на лов, или по-точно на риболов. На това прилича писането. Седиш, и чакаш нещо да дойде, а кога ще дойде и какво, не знаеш. Понякога се чака дълго, друг път – не. Важното е да имаш търпение, и да уцелиш точния момент, в който да дръпнеш въдицата, преди нещото да е избягало завинаги.”

— Забрави ме ти мене – стресна го непознат глас. Беше женски. Беше приятен за слушане, от онези гласове, които ти харесват веднага, щом ги чуеш.

— Коя си ти? – попита авторът.

— Добър въпрос. Задай го отново, този път в трето лице, единствено число, женски род – отговори гласът.

— Не се прави така – каза авторът – Когато задаваш въпрос на някой, с когото разговаряш, не казваш “той” или “тя”, а “ти” или “на тебе.”

— Скучен си, с тези твои правила. Искам да ми е весело. – каза гласът, и се засмя. Звънтеше като лъжичка, която се удря в порцеланова чаша, наполовина пълна.

— Скучен съм – повтори авторът – Може би остарявам.

— Скучен и несериозен, ето какъв си – продължаваше да се смее гласът – Още не си ми написал онзи разказ.

— Не съм ли? Кой разказ? – учуди се авторът. В главата му имаше много разкази. “Плуват като рибки в аквариум”, помисли си той, “Както в онази приказка – “Кристалният Джакомо. Дали някой все още чете приказки?” 

— Онзи – каза гласът – В който се разказва за един композитор, и една художничка. Срещат се съвсем случайно, и между тях веднага пламва голяма любов. После се виждат още много пъти, все на различни места из целия свят, понеже и двамата много пътуват, а светът не е чак толкова голям, когато си влюбен. Накрая се разделят. 

Гласът вече не се смееше. На автора също му стана тъжно, и затова не каза нищо. Но това продължи само миг-два. 

— Добре де, нека е както искаш ти. Коя е тя? – каза авторът. 

— Ахаха, колко бързо се съгласи. 

Смехът бавно затихна. Той отвори тетрадката, и започна да пише: “Беше слънчев и горещ ден. Беше един от онези дни, в които никак не ти се иска да ставаш от леглото, особено когато не си сам в него. Денят беше петък, тринадесети април, а мястото беше Кайро, Египет.”

Затвори тетрадката и я остави настрана. Изправи се. Отвори прозореца и погледна навън: беше тъмно, слънцето бе залязло, а птиците вече не пееха. Време беше за сън.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.