„На времето останал верен
раздаде своето Вийон:
като лопата беше черен,
изстискан бе като лимон
и нямаше дори подслон
да завещае на другар  –
без грош под този небосклон,
не доживя да стане стар.“

Из „Малкото завещание“ – превод Васил Сотиров.

За Франсоа Вийон е писано много повече, отколкото той самият е писал през целия си кратък живот. И не е чудно защо: уникален като изказ, образован, докосващ сърцата на милиони с вечни теми в своите стихове, оригинален и остроумен, хаплив и язвителен. Пройдохата Вийон, разбойника и крадеца вървят редом с гения през целия му път. Не можем да отделим поета от пияницата и гуляйджията, гения от падението и моментите на умопомрачение. Франсоа винаги остава верен на себе си, но и на своята епоха. Епоха на богатство и разкош, но и епоха на мизерия и човешко падение. Поетът намира пътя си през своя век лъкатушейки, залитайки и падайки, той пие и пише, живее на един дъх.

Блеснал за миг с бързия си и находчив ум, той е гост, но не и постоянен антураж.

– Къде ли?

В отбрано общество, покровителстван, но не и опитомен.

– Къде ли?

В кръчмите, сред бандити и курви, сред утайката на този свят.

Опитал и от двата вкуса на света, Вийон не изневерява на себе си и на острия си и хаплив стил. Което буквално го праща на бесилото. Но късметът му помага и е помилван след застъпничеството на своя покровител. За да умре в пиянска свада в средата на своите 30 години.