Къщата

Тъжна бе тази пролет. Беше май, малко след средата – 17-ти. Липите – строени като войници от двете страни на малката улица и те бяха тъжни, макар че вече бяха показали листата си на целия свят. Светът всъщност не беше голям – една улица и нейните хора, живеещи отдавна тук.

Вървях без посока, краката ме носеха нанякъде тази нощ. Нощта бе топла, разминавах се с хора, излезли  на разходка. По някое време видях морето. Отправих се натам. Морето винаги е готово да приеме човешката болка и тъга, както и радостта и надеждата. Тръгнах по пясъка, а вълните тихо се разбиваха в краката ми. Тук нямаше други хора – бях само аз. 

Не знаех защо ми беше толкова тъжно, не знаех много неща. Тази нощ просто исках да съм сам. Но хората не са създадени да живеят сами – те имат нужда от приятел и от семейство, имат нужда и от дом. Навярно бях различен. Такъв съм откакто се помня. “Има нещо в теб” – беше ми казала една жена. Случи се миналата зима, и бяхме много пияни и двамата. Наоколо ни имаше много хора. Вън бе кучи студ, а вътре – топло и уютно. Седяхме двамата на пода в коридора, в големия апартамент, и си говорехме. Имаше и бутилка водка, разбира се. Налагаше се да има, понеже алкохолът дава кураж на някого, а на друг – забрава. 

Така и не разбрах кой съм. Ако бях разбрал навреме, може би нямаше да крача сам в тази топла майска нощ. Не, не става дума за нея: тя имаше съпруг, и много го обичаше. А аз – дали я обичах? Не. Беше спонтанно сливане на души в една друга дълга, но студена нощ. Сега е май, и ми е тъжно, и не зная защо се сетих за онази нощ. Имал съм много такива нощи. Често съм бил странник в нощта. 

Не спирах да вървя, краката ми сами избираха посоките. Понякога вървях бързо, почти бягах. От какво бягах ли? Най-вероятно от себе си. Друг път едва кретах. Случвало ми се е и да се препъвам, и да падам. Падането само изглежда страшно. Когато гледаш света и хората отдолу, всичко е различно. Бил съм достатъчно дълго време там, и го зная много добре.

Запалих цигара. Устата ми беше пресъхнала, а димът изгаряше дробовете ми. Всмукнах дълбоко – исках да ме изпълни този синкав дим. Исках да съм някъде другаде. Накрая умората ме победи и краката ми закрачиха обратно към улицата със зелените липи. След месец, когато отново дойде юни, липите ще ухаят сладко, а въздухът ще стане лепкав и потен. Потна ще е и кожата ми, и ще привлича нощните комари. 

Но тогава беше 17-ти май, късно през нощта, или може би е било ранното утро на следващия ден. Не помня колко беше часът, понеже не обичам да нося часовник. Понякога познавам колко е часът, но това се случва по-често през деня, когато има слънце. Нощем губя представа за времето и за пространството. В нощите се движа опипом – като прилеп, макар че прилепите имат изключително добър усет за пространство. 

Приближавах се към дома. Малката къща на ъгъла – тази е моята. В нея съм роден, но вече я чувствах чужда. Нещо ме отблъскваше в тази къща. Имаше нещо нечисто тук: голяма мъка и смазваща ме тъга. Исках да живея и да ми е весело понякога. А тази къща щеше ме убие – знаех го. Тази къща убиваше всички – имаше нещо прокълнато в нея. Някаква стара магия бе закопана в основите и от нечиста душа. 

Подминах я и закрачих обратно – към морето. От няколко месеца не живеех в къщата. Не издържах повече, инстинкът ми за самосъхранение беше много силен – той ме запази жив. Поне засега. 

Сутринта се събудих рано, въпреки че си легнах след полунощ. Чувствах се като нов: отпочинал и свеж. Утрото бе слънчево и хладно. Излязох навън и се тръгнах към магазина, където работих. Беше хубав магазин: ухаеше на парфюми и на прах за пране. Аз бях най-добрия продавач. Хората купуваха заради мен, не заради лъскавите и шарени опаковки на стоките. Усещах, че има някаква магия и тук, но тази магия беше добра. Магията бе такава – разговарях с хората, а те ми споделяха своите тайни.

Беше късен следобяд, когато в магазина влезе униформен мъж на средна възраст. Представи се и каза, че иска да говорим насаме. Бяхме само двамата, но той пожела да излезем навън. Имах предчувствие, че ще ми съобщи нещо страшно. Разговорът ни беше кратък. Каза ми това, което вече знаех: къщата бе убила отново. Този път бе малкият ми брат. Незнайно как го бе направила – той дори не живееше в нея вече, но неговия инстинкт за самосъхранение не беше толкова силен. 

Военният ми подаде ръка, след като изказа съболезнованията си. После ме попита дали искам брат ми да бъде погребан с военни почести.

— Не – отговорих – Ще го погреба сам. Но ви благодаря.

Човекът си тръгна. Гледах го как се отдалечава, и става все по-малък, и все по-малък, докато накрая се сля с хоризонта и изчезна. 

На следващия ден докараха ковчега. Беше тежък и трудно го вкарахме в къщата – аз и приятелите ми. Къщата изглеждаше доволна, когато отворихме капака на ковчега. Започнаха да идват хора. Дойдоха много хора, незнайно откъде. Донесоха цветя, съболезнованията си, и много сълзи. Аз пушех и мълчах. Не успях да заплача – къщата бе изпила всичките ми сълзи, отдавна. Не се чувствах тъжен или виновен – в този ден нямах никакви чувства и желания. Всъщност, имах едно желание: да убия къщата. И знаех, че вече няма кой да ме спре. Къщата ми бе взела всичко, което имах – семейството. Затова заслужаваше да умре. 

Погребах брат ми близо до гроба на татко, за да са заедно и там. Мама и тя беше наблизо. После се върнах в къщата. Бе празна и пуста – вратата и зееше като беззъба уста. Тогава побеснях и започнах да крещя:

— Доволна ли си сега? Взе ми всичко! Сега доволна ли си? 

Крещях като луд, а сълзите течаха от очите ми и мокреха бузите и устните ми. Усещах соления вкус на сълзите и се тресях, коленичил на пода в стаята, където допреди няколко часа се намираше ковчега с безжизненото тяло на брат ми. 

Не зная колко дълго съм седял така, бях загубил усета си за време. Накрая станах и се приближих до прозореца. Вече не плачех, но все още усещах соления вкус по устните си. Извадих запалка от джоба си и запалих едната завеса. После и другата. Излязох и тръгнах по улицата без да се обръщам назад. Вървях покрай липите, строени като войници от двете страни на малката улица, а огънят зад гърба ми неудържимо се разгаряше, за да изпепели спомена за това, което някога имах.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.