Човекът от Труро

Миналия април сънувах странен сън. На следващата сутрин го споделих с Големия Майк, с когото си говорим понякога за рок-музика, рок-музиканти, разни случки и изцепки от буйната ни младост, когато имахме буйни коси и скъсаните дънки бяха все още скандални, а и за разни други неща си говорим също. Не че не мога да видя на картата, но понеже Майк е местен, реших да го попитам:

— Майк, къде се намира Труро?
— Труро се намира в Корнуъл, мейт – каза Майк, дъвчейки дъвка. Защо питаш?
— Сънувах един сън снощи – за някакъв човек от Труро. Интересното е, че никога не съм бил, нито пък съм го чувал този град.
— Хм – каза Майк, после добави – Труро е известен град.
— Ти бил ли си там – попитах.
— Да, мейт, бил съм.
— Странно – напоследък сънувам все подобни неща – казах – може и да е някакъв спомен от бъдещето.
— Не знам, мейт – каза Майк – Аз отдавна не съм сънувал. Знаеш как е у нас в къщи, разказвал съм ти.
— Знам, Майк – казах – Искаш ли тик-так?
— Може – каза Майк и разтвори шепа. После бръкна в джоба си, извади бонбон, увит в златен целофан и ми го подаде – Сутринта взех няколко бонбона от кухнята, на големия са. Аз ги купих де – усмихна се Майк, малко тъжно.
— Извинявай, Майк – той откога е така?
— Сина ми ли? От малък. Тридесет и седем годишен е, но е като дете, ако ме разбираш.
— Мисля, че разбирам. И какво прави по цял ден? В смисъл, излиза ли?
— Не, мейт – не може да излиза сам. Не е безопасно за него. Ние с жена ми го изкарваме на разходка в четвъртък и събота, в близкия парк.
— А други деца имаш ли?
— Да – каза Майк – средния и малкия са семейни, и живеят отделно. Само големия е с нас, стаята му е на втория етаж, а ние с жена ми се грижим се за него. Тя работи нощем, за да е с него през деня. После, когато се върна от работа поемам аз. И така – завърши Майк, и ме погледна в очите.

Реших да сменя темата на разговора:
— Ще ходиш ли на почивка това лято, Майк?
— Да, мейт – всяко лято ходим в Крит, голямата ми сестра живее там. Тази година ще е юни – тогава средния ми син е свободен. Той ще се грижи за големия, докато ни няма с жена ми.
— Не съм бил там, но съм чувал че е хубаво: като климат и храна. А и за местните съм чувал, че са гостоприемни хора – преди време работих с един грък от Крит, казваше се Панайотис. Беше добър човек.
— Сестра ми живее с мъжа си от двадесет години там, има голяма къща. У тях оставаме. Но си прав за храната и хората.
— Мисля да отида, и да видя Труро, Майк – казах след малко – макар че не знам точно защо.
— Заслужава си, мейт – каза Майк – Има стара катедрала там, с камбанария. На площада в центъра е, когато стигнеш ще я познаеш. В неделя има служба, започва в десет. Познавам свещеника: казва се Марк Муур. Има хубав глас, и свири на китара.
— Муур? Сетих се за Гари Муур – беше велик!
— Така е, мейт – Марк е брат му. Има група. Добър е, макар и не толкова известен като брат си.
— Наистина ли? – попита – А ти свириш ли на нещо, Майк?
— Свиря, на въздушна китара – засмя се Майк.

В този момент някой ни прекъсна разговора. Това се случва често, когато разговаряме с Майк: все пак сме на работа. Работата ни не е интересна, и няма нищо особено в нея: работим в един голям склад за хранителни стоки, Майк кара един рийч-трак, а аз едно нещо, което се нарича ППТ или ЛЛПП. Това с абревиатурите е често срещано явление тук – в страната където аз наскоро пристигнах, а Майк е роден. И двамата живеем тук, и работим тук – заедно. Рийч-тракът е едно нещо, с което се вдигат палети на високо, а другото, с абревиатурите, което е дълго, има две вилици на които набучваш два палета един зад друг, а после ги местиш насам-натам. Може да звучат глупави и безсмислени обясненията ми, но тя и самата работа в склада е такава, ако изключим първопричината, която е че хората трябва да купуват разни неща от магазините, а такива като Майк и мене подготвят стоката за тези магазини. Темата за складовете е огромна като склада, в който двамата с Майк работим, и колкото е огромна, също толкова е и безинтересна, така че повече няма да ви занимавам с тази тема, а ще ви разкажа за…

— Мразя да ме прекъсват, особено без да се извинят – казах на Майк – според мен това е проява на лошо възпитание.
— Прав си, мейт – каза Майк – оня ден както си карах в Уестън, на път за магазина, някакъв младеж изскочи пред колата с мотора си, и ми сече пътя. Свирнах му с клаксона, после спря пред мен на светофара. Слезе от мотора и се приближи до колата. Свалих прозореца и го попитах: “Някакъв проблем ли има, мейт?”
“Да, има – каза младежът – Излез от колата да се разберем защо ми свириш с клаксона.”
Малко взех да се вкисвам тогава, а жена ми, която знае много добре какъв бях като млад, ме хвана за ръката, и ми каза: “Не излизай! Моля те, не излизай!”
Казах на момчето: “Мейт, ако изляза ще съжаляваш.”
Не излязох от колата, дадох газ и бавно потеглих, а онзи ме гледаше тъпо.

— Хората са станали много чувствителни, Майк, най-вече когато някой им посегне на това, което си мислят, че е тяхно – казах – Вече никой не го интересува как се чувства другия.
— Така е, мейт – измляска с дъвката Майк – Всеки се е затворил в колата, или в къщата си, и си мисли, че е недосегаем. Докато в един миг нещо не го изтрещи: болест, катастрофа, или пък не дай си Боже най-лошото: да си загуби работата. Защото загубиш ли си работата, мейт, губиш всичко: първо къщата, после жената, а с нея и семейството. И какво ти остава тогава?
— Ами приятелите, Майк? И тях ли губиш?
— И тях губиш, мейт. Поне повечето. Ако ти останат приятели след голям срив, значи са истински. А ако не те напусне жена ти – значи наистина те обича. Моята е такава, мейт – не ме напусна на млади години, когато бях див рокер. Това беше като се върнах от Балтимор, Мериленд, май съм ти разказвал. Но и аз я обичам: една е такава уж малка, пък силна. Миналата година и откриха рак, засега се държи обаче. Ще се оправи.
— Съжалявам да го чуя, Майк – казах – Надявам се всичко да се оправи.
— Благодаря, Пийтър – каза Майк, завъртя рийч-трака, и се скри между високите рафтове с палети по тях. На палетите бяха наредени кашони, пълни с макарони, бисквити, препарати за тоалетни чинии, парацетамол, и батерии три пъти А – почти всичко, което ни е нужно, за да сме живи. Не успях да му разкажа края на съня си, но така стана по-добре: и най-коравият рокер не би понесъл това, което видях. Вероятно не би го понесъл заради това, че има добро сърце. Обърнах се и аз, и потеглих с моето возило с дълги като струните на въздушна китара вилици.

В края на съня ми братът на Гари Муур свири на китара в църквата с камбанарията, в центъра на Труро. Майк седи на края на една пейка, а до него са двамата му сина, облечени в черно. Майк разтрива уморените си очи, после поглежда към прозореца, зад който майският дъжд се излива от сивите облаци. Изправя се – висок и жилав, леко прегърбен в черната си риза, и се запътва към изхода на църквата. Излиза сам и потъва в дъжда.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.