Портрет на Льольо

Засега Льольо е все още млад мъж: висок и тъмнокос, слаб и непостоянен. Под непостоянен имам предвид, че постоянно мърда и ми е трудно да го рисувам така. Но не се отказвам, понеже съм инат копеле, а и ме бива да рисувам.

Първо рисувам овала на лицето му: едри и груби щрихи. После му вземам мерките: с палец на молива, както са ме учили. Дръпвам една вертикална линия и я разделям на три. Горната третина е разстоянието от върха на черепа до очите. Средата е между очите и връхчето на носа, а най-долу са устните и брадичката.

Льольо има издължено лице, голям нос, малки, но изпъкнали устни, и едра брадичка. Някъде на нивото на връхчето на носа му, който прилича на топчеста круша, са и ушите му. Маркирам ги с няколко бегли линии, без детайли засега. Оставям и два пръста над главата му – да има въздух.

Някои биха казали за него, че е красив, но аз мисля, че красотата му е по-скоро вътрешна, отколкото външна. Пък и какво значение има красотата за някой, ако няма очи да я види?

Да се върнем на портрета сега: пропуснах да ви кажа, че това не е обикновен портрет, като онези, които художниците рисуват, седнали на платнени столчета по улиците на Созопол. Това е вътрешен портрет, но не чак толкова вътрешен като ръбатите глави на Пикасо и пръсканиците на Джаксън Полок. Някой би казал, че художникът е традиционалист. Друг – че му липсва въображение. Аз казвам, че това е единствения портрет на Льольо, който мога да нарисувам, и толкова от мен.

Когато го родиха, Льольо не беше планиран. По онова време хората обичаха да планират всичко. Или поне така казваха. Планираха кога ще отидат на работа, кога ще се върнат, кога ще правят любов, и кога ще им се родят деца също планираха, но това последното беше само приблизително. Защо хората планираха? За да знаят какво ги очаква, и да са спокойни. Така мисля аз, а Льольо се роди доста едър и беше хубаво бебе: с голяма глава и малка нацупена устичка. Много ревливо бебе беше. И гладно също, и то не само като бебе: майка му казваше, че когато приключила онази работа с кърменето, Льольо започнал да яде по две бурканчета кисело мляко на ден, което, ще се съгласите с мен си е малко доста за невръстен дрисльо. Както и да е, по време на киселото мляко Льольо вече бил постигнал известни успехи в живота си: научил се криво-ляво да ходи, пораснали му няколко млечни зъбчета, и такива неща общо взето.

Тази работа с порасването никак не е лесна. Повечето хора си мислят, че е много хубаво да си пораснал, понеже на възрастните са им позволени някои неща. Като например: да пушат и да пият. По онова време Льольо беше все още малък за такива мисли. Тогава му стигаше киселото мляко и реването, а на другото щеше да му дойде времето някой ден.

Смятам да пропусна предучилищната и ранната училищна възраст: не са особено интересни, поне при Льольо се получи така, понеже не прописа музика на 6 като Моцарт, нито показа някакви изключителни способности в областта на природните науки да речем. Е, усещаха се някакви наклонности към съзерцаване и изобразяване, които възрастните в дома му кратко и просто наричаха “блеене” и “драскане”. Ето и една от ранните творби на Льольо от тогава, да си съставите и вие мнение:

{;-)

Не е кой знае какво, нали?

По-нататък започнаха да го увличат други неща, като игри и момичета. Момичетата само пречеха на игрите, макар че момичетата също обичаха игри, но други.

В началото Льольо не харесваше игрите на момичетата. Не можеше и да разбере защо момичетата понякога го щипеха. Това болеше, и много го дразнеше. Не всички момичета щипеха Льольо, само едно – съученичката му Диди, с която седяха на предпоследния чин до прозореца. Диди беше слабичка, височка и с дълга тъмноруса коса. Не беше от най-големите красавици, но имаше нещо в нея, което едновременно привличаше и плашеше Льольо. Затова и се дърпаше, когато Диди го щипеше, а после започна и да и отговаря като я ръгаше с лакът в ребрата: ей-тъй на, да и го върне. Диди обаче не разбираше от дума, нито пък от ръгане с лакът в ребрата, и продължаваше да щипе Льольо. Един ден учителката забеляза какво се случва и премести Льольо на втория чин до вратата, да седи заедно с Анито там. И с това приключи първата бурна любов в ранната младост на Льольо, от която му останаха синини по ръката и чувството, че нещо не е разбрал.

Анито също беше слабичка, но по-ниска от Диди, и с черна чуплива коса. А, да – носеше и очила, което забавляваше някои по-палави момчета, и те наричаха Ани “очилат бръмбар”, а това не беше много приятно за едно момиче на тази възраст. Тя не щипеше Льольо по ръката като Диди, само понякога го оглеждаше крадешком, докато той бе зает да блее и да драска, двете основни неща, в които Льольо беше най-добър.

Така премина късното детство и ранното юношество на Льольо: популярните момичета, които всички момчета харесваха не му обръщаха внимание, а непопулярните момичета с очила срамежливо го оглеждаха крадешком. А той все си драскаше и блееше. Докато накрая и той порасна голям.

Историята с порасването му още не е завършила, затова и портретът изглежда недовършен. Но не е ли това хубаво? Всеки, който мине и се заблее в този портрет може да надраска нещо свое. Аз лично смятам да приключвам, понеже става късно, а и нямам какво повече да кажа. Преди да изляза от ателието, и да заключа вратата след себе си, изписвам в долния ляв ъгъл на портрета името си, уверено и с едри букви: ЛЬОЛЬО.

Ръцете на Мелинда

Мелинда от Зимбабве има шест деца, и шест внука. И всичките са от женски пол. Понечих да и кажа, че там, откъдето идвам казват: “който има женско е благословен.” Обаче Мелинда говореше бързо, а аз – колкото можех, понеже болният не трябва да говори повече от лечителя си, нали така. Успях да кажа само, че познавам Симбараше от Зимбабве, който е християнин, а освен това – и проповедник.

“Какво прекрасно име! Че и пастор!” – тя възкликна, после обясни, преди да ме попита – “Зимбабвийско, означава спасител. И ти ли си християнин?”

“Такъв съм” – казах.

Накрая ми смени системата, и на излизане ми каза, сочейки с пръст ръката си: “Тук, в този град белите не обичат цвета на кожата ни.” “Проблемът си е техен” – казах аз, тя кимна и излезе. “Снобите винаги ще си останат сноби, но на кой му пука за тях вече?” – помислих си. “Колко е малка земята!” – си казах преди да заспя – “Сънят носи щастие, черните ръце на Мелинда – също.”

Човекът от Труро

Миналия април сънувах странен сън. На следващата сутрин го споделих с Големия Майк, с когото си говорим понякога за рок-музика, рок-музиканти, разни случки и изцепки от буйната ни младост, когато имахме буйни коси и скъсаните дънки бяха все още скандални, а и за разни други неща си говорим също. Не че не мога да видя на картата, но понеже Майк е местен, реших да го попитам:

— Майк, къде се намира Труро?
— Труро се намира в Корнуъл, мейт – каза Майк, дъвчейки дъвка. Защо питаш?
— Сънувах един сън снощи – за някакъв човек от Труро. Интересното е, че никога не съм бил, нито пък съм го чувал този град.
— Хм – каза Майк, после добави – Труро е известен град.
— Ти бил ли си там – попитах.
— Да, мейт, бил съм.
— Странно – напоследък сънувам все подобни неща – казах – може и да е някакъв спомен от бъдещето.
— Не знам, мейт – каза Майк – Аз отдавна не съм сънувал. Знаеш как е у нас в къщи, разказвал съм ти.
— Знам, Майк – казах – Искаш ли тик-так?
— Може – каза Майк и разтвори шепа. После бръкна в джоба си, извади бонбон, увит в златен целофан и ми го подаде – Сутринта взех няколко бонбона от кухнята, на големия са. Аз ги купих де – усмихна се Майк, малко тъжно.
— Извинявай, Майк – той откога е така?
— Сина ми ли? От малък. Тридесет и седем годишен е, но е като дете, ако ме разбираш.
— Мисля, че разбирам. И какво прави по цял ден? В смисъл, излиза ли?
— Не, мейт – не може да излиза сам. Не е безопасно за него. Ние с жена ми го изкарваме на разходка в четвъртък и събота, в близкия парк.
— А други деца имаш ли?
— Да – каза Майк – средния и малкия са семейни, и живеят отделно. Само големия е с нас, стаята му е на втория етаж, а ние с жена ми се грижим се за него. Тя работи нощем, за да е с него през деня. После, когато се върна от работа поемам аз. И така – завърши Майк, и ме погледна в очите.

Реших да сменя темата на разговора:
— Ще ходиш ли на почивка това лято, Майк?
— Да, мейт – всяко лято ходим в Крит, голямата ми сестра живее там. Тази година ще е юни – тогава средния ми син е свободен. Той ще се грижи за големия, докато ни няма с жена ми.
— Не съм бил там, но съм чувал че е хубаво: като климат и храна. А и за местните съм чувал, че са гостоприемни хора – преди време работих с един грък от Крит, казваше се Панайотис. Беше добър човек.
— Сестра ми живее с мъжа си от двадесет години там, има голяма къща. У тях оставаме. Но си прав за храната и хората.
— Мисля да отида, и да видя Труро, Майк – казах след малко – макар че не знам точно защо.
— Заслужава си, мейт – каза Майк – Има стара катедрала там, с камбанария. На площада в центъра е, когато стигнеш ще я познаеш. В неделя има служба, започва в десет. Познавам свещеника: казва се Марк Муур. Има хубав глас, и свири на китара.
— Муур? Сетих се за Гари Муур – беше велик!
— Така е, мейт – Марк е брат му. Има група. Добър е, макар и не толкова известен като брат си.
— Наистина ли? – попита – А ти свириш ли на нещо, Майк?
— Свиря, на въздушна китара – засмя се Майк.

В този момент някой ни прекъсна разговора. Това се случва често, когато разговаряме с Майк: все пак сме на работа. Работата ни не е интересна, и няма нищо особено в нея: работим в един голям склад за хранителни стоки, Майк кара един рийч-трак, а аз едно нещо, което се нарича ППТ или ЛЛПП. Това с абревиатурите е често срещано явление тук – в страната където аз наскоро пристигнах, а Майк е роден. И двамата живеем тук, и работим тук – заедно. Рийч-тракът е едно нещо, с което се вдигат палети на високо, а другото, с абревиатурите, което е дълго, има две вилици на които набучваш два палета един зад друг, а после ги местиш насам-натам. Може да звучат глупави и безсмислени обясненията ми, но тя и самата работа в склада е такава, ако изключим първопричината, която е че хората трябва да купуват разни неща от магазините, а такива като Майк и мене подготвят стоката за тези магазини. Темата за складовете е огромна като склада, в който двамата с Майк работим, и колкото е огромна, също толкова е и безинтересна, така че повече няма да ви занимавам с тази тема, а ще ви разкажа за…

— Мразя да ме прекъсват, особено без да се извинят – казах на Майк – според мен това е проява на лошо възпитание.
— Прав си, мейт – каза Майк – оня ден както си карах в Уестън, на път за магазина, някакъв младеж изскочи пред колата с мотора си, и ми сече пътя. Свирнах му с клаксона, после спря пред мен на светофара. Слезе от мотора и се приближи до колата. Свалих прозореца и го попитах: “Някакъв проблем ли има, мейт?”
“Да, има – каза младежът – Излез от колата да се разберем защо ми свириш с клаксона.”
Малко взех да се вкисвам тогава, а жена ми, която знае много добре какъв бях като млад, ме хвана за ръката, и ми каза: “Не излизай! Моля те, не излизай!”
Казах на момчето: “Мейт, ако изляза ще съжаляваш.”
Не излязох от колата, дадох газ и бавно потеглих, а онзи ме гледаше тъпо.

— Хората са станали много чувствителни, Майк, най-вече когато някой им посегне на това, което си мислят, че е тяхно – казах – Вече никой не го интересува как се чувства другия.
— Така е, мейт – измляска с дъвката Майк – Всеки се е затворил в колата, или в къщата си, и си мисли, че е недосегаем. Докато в един миг нещо не го изтрещи: болест, катастрофа, или пък не дай си Боже най-лошото: да си загуби работата. Защото загубиш ли си работата, мейт, губиш всичко: първо къщата, после жената, а с нея и семейството. И какво ти остава тогава?
— Ами приятелите, Майк? И тях ли губиш?
— И тях губиш, мейт. Поне повечето. Ако ти останат приятели след голям срив, значи са истински. А ако не те напусне жена ти – значи наистина те обича. Моята е такава, мейт – не ме напусна на млади години, когато бях див рокер. Това беше като се върнах от Балтимор, Мериленд, май съм ти разказвал. Но и аз я обичам: една е такава уж малка, пък силна. Миналата година и откриха рак, засега се държи обаче. Ще се оправи.
— Съжалявам да го чуя, Майк – казах – Надявам се всичко да се оправи.
— Благодаря, Пийтър – каза Майк, завъртя рийч-трака, и се скри между високите рафтове с палети по тях. На палетите бяха наредени кашони, пълни с макарони, бисквити, препарати за тоалетни чинии, парацетамол, и батерии три пъти А – почти всичко, което ни е нужно, за да сме живи. Не успях да му разкажа края на съня си, но така стана по-добре: и най-коравият рокер не би понесъл това, което видях. Вероятно не би го понесъл заради това, че има добро сърце. Обърнах се и аз, и потеглих с моето возило с дълги като струните на въздушна китара вилици.

В края на съня ми братът на Гари Муур свири на китара в църквата с камбанарията, в центъра на Труро. Майк седи на края на една пейка, а до него са двамата му сина, облечени в черно. Майк разтрива уморените си очи, после поглежда към прозореца, зад който майският дъжд се излива от сивите облаци. Изправя се – висок и жилав, леко прегърбен в черната си риза, и се запътва към изхода на църквата. Излиза сам и потъва в дъжда.

Това, което някога имах

Тъжна бе тази пролет. Беше май, малко след средата – 17-ти. Липите – строени като войници от двете страни на малката улица и те бяха тъжни, макар че вече бяха показали листата си на целия свят. Светът всъщност не беше голям – една улица и нейните хора, живеещи отдавна тук.

Вървях без посока, краката ме носеха нанякъде тази нощ. Нощта бе топла, разминавах се с хора, излезли  на разходка. По някое време видях морето. Отправих се натам. Морето винаги е готово да приеме човешката болка и тъга, както и радостта и надеждата. Тръгнах по пясъка, а вълните тихо се разбиваха в краката ми. Тук нямаше други хора – бях само аз. 

Не знаех защо ми беше толкова тъжно, не знаех много неща. Тази нощ просто исках да съм сам. Но хората не са създадени да живеят сами – те имат нужда от приятел и от семейство, имат нужда и от дом. Навярно бях различен. Такъв съм откакто се помня. “Има нещо в теб” – беше ми казала една жена. Случи се миналата зима, и бяхме много пияни и двамата. Наоколо ни имаше много хора. Вън бе кучи студ, а вътре – топло и уютно. Седяхме двамата на пода в коридора, в големия апартамент, и си говорехме. Имаше и бутилка водка, разбира се. Налагаше се да има, понеже алкохолът дава кураж на някого, а на друг – забрава. 

Така и не разбрах кой съм. Ако бях разбрал навреме, може би нямаше да крача сам в тази топла майска нощ. Не, не става дума за нея: тя имаше съпруг, и много го обичаше. А аз – дали я обичах? Не. Беше спонтанно сливане на души в една друга дълга, но студена нощ. Сега е май, и ми е тъжно, и не зная защо се сетих за онази нощ. Имал съм много такива нощи. Често съм бил странник в нощта. 

Не спирах да вървя, краката ми сами избираха посоките. Понякога вървях бързо, почти бягах. От какво бягах ли? Най-вероятно от себе си. Друг път едва кретах. Случвало ми се е и да се препъвам, и да падам. Падането само изглежда страшно. Когато гледаш света и хората отдолу, всичко е различно. Бил съм достатъчно дълго време там, и го зная много добре.

Запалих цигара. Устата ми беше пресъхнала, а димът изгаряше дробовете ми. Всмукнах дълбоко – исках да ме изпълни този синкав дим. Исках да съм някъде другаде. Накрая умората ме победи и краката ми закрачиха обратно към улицата със зелените липи. След месец, когато отново дойде юни, липите ще ухаят сладко, а въздухът ще стане лепкав и потен. Потна ще е и кожата ми, и ще привлича нощните комари. 

Но тогава беше 17-ти май, късно през нощта, или може би е било ранното утро на следващия ден. Не помня колко беше часът, понеже не обичам да нося часовник. Понякога познавам колко е часът, но това се случва по-често през деня, когато има слънце. Нощем губя представа за времето и за пространството. В нощите се движа опипом – като прилеп, макар че прилепите имат изключително добър усет за пространство. 

Приближавах се към дома. Малката къща на ъгъла – тази е моята. В нея съм роден, но вече я чувствах чужда. Нещо ме отблъскваше в тази къща. Имаше нещо нечисто тук: голяма мъка и смазваща ме тъга. Исках да живея и да ми е весело понякога. А тази къща щеше ме убие – знаех го. Тази къща убиваше всички – имаше нещо прокълнато в нея. Някаква стара магия бе закопана в основите и от нечиста душа. 

Подминах я и закрачих обратно – към морето. От няколко месеца не живеех в къщата. Не издържах повече, инстинкът ми за самосъхранение беше много силен – той ме запази жив. Поне засега. 

Сутринта се събудих рано, въпреки че си легнах след полунощ. Чувствах се като нов: отпочинал и свеж. Утрото бе слънчево и хладно. Излязох навън и се тръгнах към магазина, където работих. Беше хубав магазин: ухаеше на парфюми и на прах за пране. Аз бях най-добрия продавач. Хората купуваха заради мен, не заради лъскавите и шарени опаковки на стоките. Усещах, че има някаква магия и тук, но тази магия беше добра. Магията бе такава – разговарях с хората, а те ми споделяха своите тайни.

Беше късен следобяд, когато в магазина влезе униформен мъж на средна възраст. Представи се и каза, че иска да говорим насаме. Бяхме само двамата, но той пожела да излезем навън. Имах предчувствие, че ще ми съобщи нещо страшно. Разговорът ни беше кратък. Каза ми това, което вече знаех: къщата бе убила отново. Този път бе малкият ми брат. Незнайно как го бе направила – той дори не живееше в нея вече, но неговия инстинкт за самосъхранение не беше толкова силен. 

Военният ми подаде ръка, след като изказа съболезнованията си. После ме попита дали искам брат ми да бъде погребан с военни почести.

— Не – отговорих – Ще го погреба сам. Но ви благодаря.

Човекът си тръгна. Гледах го как се отдалечава, и става все по-малък, и все по-малък, докато накрая се сля с хоризонта и изчезна. 

На следващия ден докараха ковчега. Беше тежък и трудно го вкарахме в къщата – аз и приятелите ми. Къщата изглеждаше доволна, когато отворихме капака на ковчега. Започнаха да идват хора. Дойдоха много хора, незнайно откъде. Донесоха цветя, съболезнованията си, и много сълзи. Аз пушех и мълчах. Не успях да заплача – къщата бе изпила всичките ми сълзи, отдавна. Не се чувствах тъжен или виновен – в този ден нямах никакви чувства и желания. Всъщност, имах едно желание: да убия къщата. И знаех, че вече няма кой да ме спре. Къщата ми бе взела всичко, което имах – семейството. Затова заслужаваше да умре. 

Погребах брат ми близо до гроба на татко, за да са заедно и там. Мама и тя беше наблизо. После се върнах в къщата. Бе празна и пуста – вратата и зееше като беззъба уста. Тогава побеснях и започнах да крещя:

— Доволна ли си сега? Взе ми всичко! Сега доволна ли си? 

Крещях като луд, а сълзите течаха от очите ми и мокреха бузите и устните ми. Усещах соления вкус на сълзите и се тресях, коленичил на пода в стаята, където допреди няколко часа се намираше ковчега с безжизненото тяло на брат ми. 

Не зная колко дълго съм седял така, бях загубил усета си за време. Накрая станах и се приближих до прозореца. Вече не плачех, но все още усещах соления вкус по устните си. Извадих запалка от джоба си и запалих едната завеса. После и другата. Излязох и тръгнах по улицата без да се обръщам назад. Вървях покрай липите, строени като войници от двете страни на малката улица, а огънят зад гърба ми неудържимо се разгаряше, за да изпепели спомена за това, което някога имах.

Странно

— Казвам се Карамфил – представи се протагонистът – Наричай ме Фильо.

— Знам как се казваш – каза авторът.

— Така е – отговори Фильо – А защо си ми измислил такова идиотско име?

— Какво му е на името? – почеса се по голото теме авторът – Кръстих те на цвете.

— Цвете, а? Хората купуват карамфили само на погребения, и то винаги четен брой. А аз съм само един.

“Този е като таралеж в гащите”, помисли си авторът, “Заслужава някой да му натрие носа, отворко такъв.”

Внезапно входната врата се трясна. Авторът се изправи бавно от дивана, отиде до вратата и я отвори. Отпред нямаше никой. Затвори вратата, и се върна обратно на дивана: “Странно”, помисли си, “Винаги затварям вратите.” Реши да продължи с разказа. Не вървеше много добре, сюжетът никакъв го нямаше, а и героите…

Какви ти герои, засега имаше само един полуидиот-протагонист, с когото разговаряше вече половин час. 

— На погребения, казваш – обади се тихо авторът – Ти пък кога си бил на погребение? Измислих те преди половин час.

— Аз може да съм млад, но има нещо, което се нарича колективна душа, ако си чувал. Тоест, за да знаеш нещо, не е необходимо да си го преживял лично. Имам предвид колективните спомени също.

— По-голяма глупост не бях чувал – засмя се авторът – Истинското знание се придобива само чрез личен опит. Останалото е чужд живот.

— Че колко дълго трябва да живееш, за да научиш всичко, което ти е нужно? 

— Научаваш само най-важното, останалото учиш в движение. Вземаш решения, и действаш. Това е животът – прозя се с досада авторът, после затвори тетрадката, и отиде в кухнята, за да си направи кафе. 

“Трябва ми антагонист”, мислеше, докато сипваше мляко в кафето, “Той ще раздвижи разказа, и ще създаде конфликт.” Отвори кутията, беше черна тенекиена кутия, на която с бели букви пишеше: “Захар.” 

“Чистачката ми е купила нова кутия, сигурен съм, моята бе кафява и керамична, и не пишеше нищо на нея”, помисли си, “Което е странно. Чистачките не купуват кутии за захар, те само чистят.” 

Бръкна в кутията три пъти, както обикновено, после разбърка кафето. Разбърква кафето дълго, харесваше му да слуша как чашата звъни, докато лъжичката се удря в стените и. После мина през хола на път към задния двор. Отвори вратата и излезе. Погледна на запад: над дъсчената ограда, зад все още голите клони на дърветата видя заревото на залеза. Хареса му цветът – рубиненочервен, с виолетови и светлосини нюанси. Пийна малко кафе, не беше сладко, както обикновено. Странно. После запали цигара. Заслуша се в песента на птиците, и се опита да не мисли за нищо. После загаси цигарата и влезе вътре. Затвори вратата. 

Вътре бе тихо, прекалено тихо. Пусна телевизора. Вървяха някакви новини. Изключи го. Седна на дивана и отвори тетрадката. “Дано този път се получи”, помисли си, “Прилича на лов, или по-точно на риболов. На това прилича писането. Седиш, и чакаш нещо да дойде, а кога ще дойде и какво, не знаеш. Понякога се чака дълго, друг път – не. Важното е да имаш търпение, и да уцелиш точния момент, в който да дръпнеш въдицата, преди нещото да е избягало завинаги.”

— Забрави ме ти мене – стресна го непознат глас. Беше женски. Беше приятен за слушане, от онези гласове, които ти харесват веднага, щом ги чуеш.

— Коя си ти? – попита авторът.

— Добър въпрос. Задай го отново, този път в трето лице, единствено число, женски род – отговори гласът.

— Не се прави така – каза авторът – Когато задаваш въпрос на някой, с когото разговаряш, не казваш “той” или “тя”, а “ти” или “на тебе.”

— Скучен си, с тези твои правила. Искам да ми е весело. – каза гласът, и се засмя. Звънтеше като лъжичка, която се удря в порцеланова чаша, наполовина пълна.

— Скучен съм – повтори авторът – Може би остарявам.

— Скучен и несериозен, ето какъв си – продължаваше да се смее гласът – Още не си ми написал онзи разказ.

— Не съм ли? Кой разказ? – учуди се авторът. В главата му имаше много разкази. “Плуват като рибки в аквариум”, помисли си той, “Както в онази приказка – “Кристалният Джакомо. Дали някой все още чете приказки?” 

— Онзи – каза гласът – В който се разказва за един композитор, и една художничка. Срещат се съвсем случайно, и между тях веднага пламва голяма любов. После се виждат още много пъти, все на различни места из целия свят, понеже и двамата много пътуват, а светът не е чак толкова голям, когато си влюбен. Накрая се разделят. 

Гласът вече не се смееше. На автора също му стана тъжно, и затова не каза нищо. Но това продължи само миг-два. 

— Добре де, нека е както искаш ти. Коя е тя? – каза авторът. 

— Ахаха, колко бързо се съгласи. 

Смехът бавно затихна. Той отвори тетрадката, и започна да пише: “Беше слънчев и горещ ден. Беше един от онези дни, в които никак не ти се иска да ставаш от леглото, особено когато не си сам в него. Денят беше петък, тринадесети април, а мястото беше Кайро, Египет.”

Затвори тетрадката и я остави настрана. Изправи се. Отвори прозореца и погледна навън: беше тъмно, слънцето бе залязло, а птиците вече не пееха. Време беше за сън.

Един скучен разказ, който написах вчера

Лятото свърши и дойде есента. Всъщност – не. Никой не започва разкази така, не и с подобно банално изречение.  Мога да опитам да започна отново, но дали ще ми стигне времето? А мога и да я карам както аз си знам. Да видим тогава какво ще излезе.

Историята се случи един благодатен четвъртък следобяд, когато на всички им беше писнало да гледат вече четири дни самодоволната физиономия на тъпия си шеф,  да слушат глупостите на угодчивите колеги, които правят метани на горния шеф всеки ден, да се правят, че не забелязват мазната мутра на дебелака зад касата в кварталната бензиностанция, и да търпят фасоните на оня глупак, който вечно има някакви идеи как да оправи света. Тоя глупак бях аз,

а Пийт ме чакаше точно в пет, паркирал направо на улицата, малко след една бензиностанция “Ессо”, онази в Патчуей, до която се стига по А38, знам, че не знаете къде е това, освен ако не живеете някъде наоколо. Пийт каза, че ще ме закара до гаража на приятеля си, за да оставя моята трошка там за ремонт на окачването. Карам една почти деветгодишна “Фабия”, сива като мишка, и малко очукана под багажника. Един шматарок ми целуна дупето преди три години, докато чаках на светофара на едно кръгово. Шматарокът се извини, а аз не оправих шкодата: само боята на бронята се беше напукала малко, не ми се занимаваше, а и не ми пречи. Присветнах на Пийт, когато го видях, и паркирах зад него. Пийт се оказа бързак – веднага тръгна, а аз – след него. Отби вляво от А38, която повече няма да я споменавам в този разказ, и залакaтушихме по някакви криви сокаци с паркирани коли от двете страни.

Тук, в добрата стара Англия, която нито е толкова добра, нито е много стара, тези улички ги наричат: “lane” или “drive” или “cul de sac”. Последното означава задънена улица. Истината е, че тези улици не са никакви улици, а са си просто едни тесни сокаци, които един бог знае защо са ги направили толкова тесни. Преди четири години, когато си купих шкодата, редовно остъргвах джантите и в бордюрите, и тук-таме закачах по някое огледало на паркиралите около мен коли, докато карах по подобни тесни пътчета, лейни, драйвове и колдесакове. Тогава още бях замаян от скорошния инцидент, който ми докара едно хубаво вертиго за години напред. “Вертиго” е нещо като да ти се върти всичко около теб, а ти да не можеш да го спреш. Знам, че си има обяснение, и терапия, и лечение, но е гадно усещането да не чувстваш земята под краката си, да не говорим за истинското гадене и частичната загуба на слуха. Все едно живееш във въздуха, а на него трудно можеш да се опреш, особено когато се движиш бавно и опипом. 

Накрая Пийт спря джипа си пред някакъв гараж, и ми посочи с ръка празното място между две паркирали на улицата коли. Наместих шкодата, и излязох. Някой би си задал въпроса дали сега ще започна да разказвам какво си говорихме с Пийт, и то в диалогичен формат. Не, няма. Въпреки, че точно тук е мястото в разказа, където трябва да започнат диалозите, понеже мен лично непряката реч понякога ме дразни. Но това са подробности от пейзажа и дреболии, и предлагам да не се занимаваме повече с някакви си диалози.

Както и да е, оставих шкодата за ремонт, метнах се в джипа на гореспоменатия джентълмен, и потеглихме към дома. Човекът се оказа достатъчно готин, за да ме закара до къщи. Иначе щях да крача около четиридесетина минути, прекосявайки махали и местности, които и да ви ги кажа сега – не ги знаете. 

Остави ме Пийт на едно кръгово, все пак ще се изкуша да ви кажа името му, понеже тук и кръговите си имат имена. “Гората на паяжините” се казва, или поне така си го превеждам аз, а аз имам навик да си ги нагаждам преводите както на мен ми отърва, но никой не го боли от това, само е малко смешно. После се прибрах в къщи, и си направих кафе. 

Къщите имат странното свойство да действат приспивателно, поне тази така ми действа на мен. Не зная кой е живял преди тук, но тази къща не ме стимулира да правя нищо. Прилича на затвор или на капсулата на Гагарин: влезеш ли веднъж в нея – трудно можеш да излезеш навън, а и да излезеш – няма нищо наоколо, само рядък космически вакуум. Чувал съм за зелени къщи, за еко къщи, за дървени, летни, портативни, за какви ли не къщи. Но тази, в която живея не ме харесва, и чувствата ни са взаимни. Да, знам какво ще ми кажете сега: “Ми като не ти харесва бе, Петре – вземи та се премести в друга къща!” И ще сте прави, а аз ще поизчакам още малко, понеже тази къща ме е оплела в нейните летаргични паяжини, и не знам докога ще е така. 

Не знам защо ви разказвам всичко това: историята е скучна и незначителна, а изреченията – прекалено дълги. Понякога се получават такива тези изречения, понеже не обичам кратките и насечени фрази. От тях боли, думите – като едни наточени ножове режат въздуха все едно е кашкавал, и после остава един солен послевкус и замирисва на тъжно и на кръв.

Та както и да е, историята е проста и ежедневна, и в нея няма нито драма, нито пък нещо забавно дори. Но така се случват нещата в живота понякога, особено ако е четвъртък, един от най-дългите дни в седмицата, вероятно заради близкия уикенд, а може би и заради кой знае още какво.