Събеседникът

Лято е и имам сини очи. Кожата ми изгаря от силното слънце и се бели, после става тъмна като кожата на циганин от Комлука. Имам тридесет слънчеви бани, от края на май досега, затова съм толкова черен вече. Освен това съм добър събеседник, май затова моите приятели ме викат да ходя с тях на плаж. Всяка сутрин чукам на прозореца на Мирчо, някъде към осем и половина, за да го събудя, понеже той обича да спи до късно. Мирчо е от София, баща му е голям човек – Бокито го наричат. Понякога и Фильо идва с нас на плаж. Фильо учи за моряк във Варна, но сега е в лятна ваканция. Тяхната къща е до къщата на Мирчо, а аз живея в къщата отсреща, онази на ъгъла. Тя тази къща не е на Мирчо, а на дядо му Мирон, на който е кръстен, а дядо му е баща на Бокито – големият човек, за когото само сме чували, но още не сме го виждали.

Мирчо е по-нисък от мен, рус и със сини очи. И аз имам сини очи, но съм тъмно кестеняв, висок и мноого слаб. Фильо пък е с кафяви очи и с черна коса. Той също не е висок, колкото Мирчо е. Само аз съм висок, и то – доста, те май ми завиждат за това, но аз не им се сърдя. И двамата са по-големи от мен, но аз явно раста по-бързо от тях. Нямаме гаджета още, ходим само тримата на плаж. Когато дойде време за училище, Мирчо ще се прибере обратно в столицата. Там ще остане една седмица при чичо си, журналиста, за когото ще ви разкажа по-късно, а после ще замине при баща си в Гренландия.

Баща му работи там, и цялото му семейство е с него. Мирчо има две сестри и един брат. По-малката му сестра и брат му са от втората му майка. Баща му се оженил повторно, понеже майката на Мирчо умряла преди няколко години. Майка му умряла млада, а баща му, който нямал време за децата си, понеже бил много зает човек, си намерил нова жена, доста по-млада от него, за да му роди още деца, и за да може да се грижи за всички деца. Новата майка на Мирчо се съгласила на условията на големия човек, после се оженили. Условията били добри, а животът в Гренландия – повече от приличен. Новата майка на Мирчо била с черна коса, не руса, като неговата му майка, истинската, която умряла млада. Мирчо не харесвал новата си майка, но нищо не можело да се направи, понеже баща му така бил решил и точка по въпроса значи. Същият този, бащата работил нещо към министерството, някакви проучвания правил, но никой не знаеше какво със сигурност работи бащата на Мирчо. Знаеше се само, че живее в чужбина със семейството си, и държавата му плаща всички разноски, плюс голяма заплата дори и затова всички казваха, че бащата на Мирчо е голям човек.

Аз и Фильо живеем тук, на морето. Моят дядо Петър, на който съм кръстен е приятел с дядото на Мирчо. Понякога двамата дядовци ходят за риба. Понякога ни взимат и нас тримата със себе си, но не често. Мисля си, че не искат да ни взимат с тях, понеже само им пречим и не можем да ловим риба много добре.

Моят дядо бил рибар, излизал с лодка в морето да лови риба с мрежи, после продавал рибата на брега. Един ден дошли едни хора при него, наричали ги комунисти тези хора, така ми каза дядо. Това било отдавна. Хората искали дядо ми, заедно с други рибари да ги закарат с лодките си до Одеса. До Одеса с рибарски лодки е много път, това щях да го разбера сам, след няколко години, когато щях да уча в рибарско училище и аз, за да стана рибар като дядо ми. Тогава щяхме да плаваме до Одеса, но с кораб. Да плаваш с кораб до Одеса е друга работа, по-бързо стигаш, а и корабът е доста по-удобен и голям, там има каюти, в които можеш да спиш. На кораба има също и столова за моряците, наричат я салет, а столовата за капитаните я наричат каюткомпания. Каюткомпанията е по-голяма, с по-хубави маси и столове, не малка и тясна като моряшката, понеже капитаните са важни хора на кораба. Когато щях да ходя до Одеса, след време, на кораба щяхме да сме само ученици, и нямаше да има комунисти, които да искат да ги вземем с нас. Щеше да има само няколко преподаватели с нас, капитанът, моряците и един човек, който беше дебел и не знаехме какво работи, както и кой е той не знаехме. Понякога този човек, дебелият щеше да ни разказва някакви истории за комунистите, как навремето били отишли с лодки до Одеса, и колко им било тежко тогава. Аз обаче вече ги знаех тези истории, от дядо ми и затова щеше да ми е много скучно, и щях да се прозявам дори от скука, а дебелият щеше да ме гледа доста неприятно, и нямаше да ми казва защо ме гледа така.

Одеса е голям град, красив, има много сгради от царско време, има и площади там, има и много бандити също. Комунисти нямаше да видя, сигурно комунистите щяха да имат работа на пристанището, там където са лодките. Един ден щяхме да се разхождаме със съучениците ми около пристанището в Одеса, и тогава един бандит щеше да поиска да купи маратонките, с които бях обут. Аз нямаше да искам да му ги продам, понеже бяха нови. Бандитът нямаше да има маратонки, но щеше да има пари в ръката си, и с тези пари щеше да иска да плати моите маратонки. А аз щях да имам мои пари в джоба, и щях да съм много горд, че парите са мои, и съм ги спечелил сам и толкова за историята с маратонките.

Моят дядо Петър, на който съм кръстен, не можал да откаже на онези, които искали да бъдат закарани до Одеса. Те пари не му дали, но му обещали друго. После забравили какво са обещали. Дядо не забравил обаче, понеже им повярвал. Доста време след случката с дядо ми, същите тези щяли да ходят не в Одеса, а в Гренландия, и не с рибарски лодки, а със самолети, и държавата да им плаща всички разноски, плюс голяма заплата дори. Тях вече нямало да ги наричат комунисти, а бизнесмени. Накрая щели да ги наричат политици.

Та, качили се комунистите, и дядо ми подкарал лодката към Одеса. Обаче, тъкмо излезли от залива, и ги настигнал един бърз катер. В катера имало едни хора с автомати и рупори. Това били хората на закона и на държавата. Държавата плащала на тези хора на закона, за да пазят държавата. А законът ги пазел, за да могат те пък да пазят държавата. На мен ми се струва доста объркано всичко това, ама дядо казва, че като порасна ще ми стане ясно всичко. Хората на закона заплашили дядо ми, че ако не се върне на брега, заедно с онези, ще започнат да стрелят по лодката му с автоматите си. Говорили с рупора, понеже в морето е доста шумно, и не можеш да чуеш какво ти казва някой, ако този някой няма рупор и автомат и не е човек на закона. И дядо ми, като видял, че са насочили към него и лодката му автоматите си, им повярвал. Понеже, когато някой ти говори с рупор и е насочил автомат срещу теб, няма как да не му повярваш.

Един ден Мирчо ни покани на рожден ден. Неговият рожден ден е през юни, а моят – през юли, но аз съм по-малък от него с една година. Мисля, че Мирчо ни покани на рожден ден, понеже тук, при дядо си, на морето няма много приятели. Ако живеехме и ние с Фильо в столицата Мирчо сигурно нямаше да ни покани на рождения си ден, понеже той там си има други приятели, а бащите на неговите приятели от столицата и те са големи хора като неговия баща. Тук обаче, на морето, все още няма толкова много големи хора, и затова Мирчо си има само Фильо и мен за приятели.

Рожденият ден на Мирчо беше хубав: имаше шоколадова торта, бяха дошли и доста хора, и то – все възрастни. Единият май беше доста пиян, но пък иначе говореше важно, докато залиташе и се подпираше на оградата на къщата, понеже рожденият ден беше в двора:

– Миро – казваше той на Мирчо – Един ден ти ще станеш като баща си, ако не и по-голям дори. А тези двамата будали тук – продължи важният пиян гост, като посочи нас двамата с Фильо – ще лапат мухите. 

Гостът отвори зелената дъсчена портичка, и се заклатушка по павираната улица, подпявайки си мелодия от популярен филм: „Ние сме на всеки километър…“ Гледах след него, докато изчезна от погледа ми. После се обърнах и видях как Мирчо духаше свещите на тортата си. Изглеждаше щастлив. Накрая възрастните седнаха под лозата да си говорят и да си казват „Наздраве“, а ние влязохме в големия хол, за да играем „Монополи“ – играта, която пияният бе подарил на Мирчо. Играта беше интересна, но много не я разбирах, така че загубих всичко. На Мирчо обаче много му се удаваше тази игра, и спечели почти всичко: и хотелите, и банката, дори затворът беше негов. Стана ми скучно, и ги оставих двамата с Фильо да си играят на каквото си искат. Прибрах се в къщи – миришеше на пържени попчета. Измих си ръцете и седнах на масата. Попчетата в чинията пред мен бяха още горещи, посегнах и си взех едно, а за хотелите, банките и затворите на Мирчо вече дори и не си спомнях.

В ръцете на Бога

Карам бързо. Понякога обичам бързите скорости, но не винаги. Зависи от колата. Един път карах Мерцедес, и ми хареса. Влезеш ли в тази кола обаче, губиш връзка с околния свят. Мисля, че Робърт Пърсиг бе писал нещо по темата за колите и моторите. Аз мотор не съм карал досега, а да се уча вече ми е късно, най-вече заради проблема с равновесието.

Друг път карах Лексус. Тази кола ми хареса дори повече от Мерцедеса. Беше автоматик. Аз съм свикнал да държа ръчката, и в началото ми беше малко странно, но после свикнах. С хубавото бързо се свиква. Лексуса е интелигентна кола, да знаете. Автоматикът му е много добър – сменя скоростите плавно, не е като дървения автоматик на Пежо например. Но французите коли не могат да правят. Виж, кроасан, или любов по френски да ти направят – там са ненадминати. 

Преди време гледах един филм, но не мога да се сетя как се казваше. Запомних една фраза от този филм, понеже аз съм така – запомням нещо, и после не мога да го забравя. Така ми е устроен мозъка явно, и това си е понякога като проклятие – да помниш. Та, фразата от филма беше: “Те германците филми не могат да правят. Виж, кола да ти направят – това го могат.” Това го каза неизвестен режисьор, който се опитваше да сваля една дама, която живееше на петия етаж. Беседваха си двамата за филмите на Ингмар Бергман, който обаче хич не бил германец, както после разбрах. Но пък за германците и колите се съгласих след време, когато си купих първата кола: беше германска, и живя почти тридесет години. Накрая ламарините и паднаха от старост, но моторът не спря. Желязно сърце беше направил германецът на тази кола, и го беше направил в същите заводи, в които по време на последната голяма война правеше бомби. Бомбите обаче живееха по-кратко, и затова вече никой не си спомня за тях.

Наскоро си купих джип. Джипът е, да ви кажа друга работа: гледаш на света по-отвисоко, и се чувстваш като че си някак над нещата. Този джип го купих от един лекар-кардиолог, който направи кариера и пари в Германия, понеже на германците сърцата им са по-слаби, а и имат повече пари. После лекарят се върна в България, направи си клиника и ми продаде джипа.

Рейндж Ровър е джипа, англичаните са влюбени в тази марка. Поне така съм чувал, понеже, не че не съм ходил в Англия, но тия не са ми особено симпатични. Сноби са и постоянно се перчат. Като че има с какво: освен един Шекспир и езика си, нямат кой знае какво. Поне така си мисля. Е, имат кралица, и империя са имали, но пък да не са единствените, които са имали кралица и империя? Хората просто много бързо забравят, и затова си мислят, че англичаните са уникални и неповторими. Нищо подобно! Те просто са взели назаем от целия свят това, което им върши работа, префасонирали са го, турили са му един етикет: “Made in Britain”, и дотук. После светът им ръкопляска, но и на това май му се вижда края, понеже хората вече не са прости, и виждат накъде духа вятъра. Джипът обаче си го бива, нищо че е малко тесен като влезеш в него. Иначе отвън изглежда голям. Но тя и Англия е такава. 

Сега, докато карам по магистралата към Бургас, се сещам какво ми каза татко един път, докато го возех в Мерцедеса: “Караш ли с над осемдесет, синко, вече си в ръцете на Бога.” Не знам защо се сетих за това сега – може би се сетих защото запомня ли нещо, не мога да го забравя. А може и да се сетих, понеже татко умря миналия месец. Каквото и да е, накара ме да се замисля: “Дали пък да не намаля скоростта? Няма вече закъде да бързам.”

Любовта е по-голяма от небето

— Любовта е такова нещо, брадъре – каза Кольо Лудия – Та чак небето се синее.

Кольо Лудия може да е луд, но понякога ги ръси едни такива, все едно някой друг му е сложил думите в устата. Може пък да използва остатъците от онова, което някога е имал в главата си. Иначе е обикновен алкохолик. Казва, че е тренирал бокс като ученик, може и да е било наистина така: има стойка на боксьор, широки рамене, големи ръце и сплескани уши. Носът му е закривен ту наляво, ту – надясно, според това на коя страна е спал. Около кръста обаче никак не прилича на боксьор. Там му се е образувало едно пухкаво пиянско шкембенце, а не е толкова дърт – да има 30-40 години, не повече. Но в моите очи е ветеран: аз съм му на половината, за годините говоря. За пиенето ще ми трябват два живота да го стигна.

Толкова за Кольо Лудия, който нарича всички “брадъре”. Сега нещо и за мен да кажа, че взе да ми писва цял живот да съм анонимен разказвач и събеседник. Къде по желание, взаимно или – не, къде с нежелание – все такива роли играя. Сега, някой ще каже: “Абе, ти голям артист си се извъдил бе, келеш! Кво ми се правиш на интересен?” А аз ще опитам да преброя до двадесет, че иначе ще взема да го фрасна по главата този някой.  Истината е обаче, че съм пацифист. “Паци..какво си?” – просташки се изцепи някакъв глас, вероятно бе гласът на въображаемия ми антипод. 

В този момент гореспоменатия боксьор-пияница се появи отнякъде, след петминутно отсъствие. Над голямата му лапа се подаваше гърлото на зелено шише.

— За какви октоподи става дума, брадъре? На скара ли, за сувлаки? – попита.

Откъде бе разбрал за вътрешния ми глас Кольо, това не знам. Може и аз да съм луд. По-вероятно е обаче да съм водил диалог с въображаемия си антипод на глас, така както често правя. Но на Лудия не му пукаше изобщо за моя вътрешен глас, той вече надигаше бутилката и пиеше като жаден. Като много жаден пиеше.

— Антипод казах, не октопод. Дай и на мен. 

— Пий, брадъре – подаде ми бутилката той – И най-добре я забрави нея. Тя, ако те обичаше, щеше да те потърси. Зарежи и тези антиподи, и си намери истинска жена. Някоя, която и на края на небето ще дойде с теб. Някоя, която ще те обича заради самия теб, въпреки че ще ти се цупи, и ще ти се сърди, ще се карате, и ще се разделяте, а после пак ще се събирате. Защото любовта, брадъре, е по-голяма от небето дори, и това е положението, от мен да го знаеш това!

Малко ме шашна с тези думи Кольо: досега не бях го чувал да говори така, а и не беше заради половината бутилка вино, която вече беше изпил. Не беше заради това. Нещо бе се събудило в него, в калената му в безброй (предполагам въображаеми) битки боксьорска душа.

Какво се случи по-нататък едва ли е толкова важно. Историята е позната и обикновена: един ден някой ми каза, че Кольо Лудия умрял. Досетете се сами от какво. Оттам насетне градът стана някак по-различен, и може би малко опустя градът, макар че като цяло стана доста пренаселен. Що се отнася до мен: аз пораснах. Не беше бързо и не беше лесно – доста често си говорих с въображаеми антиподи, доста пъти ми казваха колко ме обичат. А после нанякъде заминаваха – тези, които ми казваха, че ме обичат, кой ги знае защо. Навярно бях прихванал от лудостта на Кольо, а може и да е друго. Небето обаче си остана същото: синьо и голямо, а любовта все още беше по-голяма от него.

Снощи ходих на театър

Снощи ходих на театър. Бях сама. Доставя ми удоволствие на душата театърът. Понякога ми се доплаква, когато гледам как актьорите изтеглят нишката на разказа. Теглят я право от дъното на техните си души, за да стигне до моята душа. Старая се да не плача, поне докато съм в театъра. Не искам да ми се разтече гримът, но не е само това. Има и друго. Очите ми са уморени. Понякога сълзят, ей-тъй, без причина. Млада съм още, имам сили, и не се уморявам. Ала няма да е вечно така. Трябва да помисля за себе си, докато е време.

Каква беше пиесата снощи? Беше странна: по разказ на Селинджър. Той бил странен човек – чешит, и не разрешавал да се правят филми по разказите му. Мислел си, че киното убива въображението на читателя. Човек има право да избира обаче: дали да чете, или да си купи билет за кино. Аз пък повече харесвам театъра.

Пиесата…в нея се разказва как един войник се запознава с едно момиче. Войникът е съвсем млад мъж, а момичето още не е жена. Запознават се един мноого дъждовен априлски ден в една чайна, след концерт в църквата, която се намира в центъра на малкото градче. Тя сяда на неговата маса, после пият чай и си приказват. Но да не ви досаждам с тази история – тя е добре известна, и може да се прочете от всеки. А може да гледате пиесата, ако харесвате театъра и драмите като мен. Само да ви кажа, че историята е и доста забавна, поне в началото, преди войникът и младата дама да се разделят. После нещата се променят, войникът и той се променя, когато го изпращат на фронта. Но така се случва, когато е война, а мъжете са принудени да вършат странни неща, доста често – против волята си. На жените остава да тежи цялата отговорност да разкажат на наследниците защо предишните мъже вече ги няма.

Аз по принцип обичам да ми е весело и да се смея. А тази пиеса доста ме натъжи. Но нищо – ще се прибера у дома сега, и ще си поплача. Има и такива нощи. После ще опитам да заспя. Защото утре трябва да ставам рано, че имам да върша доста неща.

Такива мисли ми се въртяха из главата, докато излизах от театъра и вървях към паркинга. Отключих колата, отворих вратата и се настаних удобно на седалката. Запалих, и бавно потеглих. Докато сменях скоростите, погледнах към съседната седалка. Погледът ми се спря на букета, който си бях купила след като излязох от работа днес – жълти лилиуми. Стана ми приятно. Излязох от града, и потеглих на запад – по широкия път към дома. Зад гърба ми светофарите светеха в зелено.

Светецът

Капитанът, моят шеф каза, че няма проблем. Не каза точно това, ако трябва да съм честен. Той е голям мъж, имам предвид не само това, че е едър. Каза ми, че мога да отида на погребението, после ме попита на колко е приятелят ми. Казах му. След това, докато излизаше от офиса ми, Капитанът си мърмореше нещо под носа, стори ми се, че гласът му е леко развълнуван, но може само да ми се е сторило така, понеже големите мъже не се вълнуват толкова лесно. Поне така съм чувал, но може и да греша.

Снощи ми казаха. На сутринта облякох тъмна риза с дълъг ръкав и онзи черен панталон. Не обичам панталони, стягат ми, а с тази риза ми беше горещо – денят се случи да е слънчев, и доста топъл за средата на април. Докато вървях по моста, от рибното пристанище към църквата, си мислех за разни неща. Мислех си защо точно сега трябваше да се случи това, мислех си и как не ми се ходи – погребенията винаги ме напрягат. Последната мисъл всъщност е доста глупава – едва ли някой обича погребения, освен хората в ритуалните домове, поповете, които опяват мъртъвците, и работниците, които закопават гроба, след като всичко вече е свършило. Може би и те не обичат погребенията, просто усещането, че нечий живот си е заминал ги е напуснало, и те просто механично си вършат работата, за която им се плаща.

Капитанът е хубав човек: висок и слаб, с гъста чисто бяла коса, има рунтав бял мустак и черни очи с едни също толкова рунтави вежди над тях. Капитанът няма деца, макар че много е искал навремето да има – жена му не може да има деца. Понякога изглежда, че те гледа страшно под тези бухнали вежди, само че той всъщност е добър човек, поне така ми се струва на мен. Работата му обаче е такава, че понякога му се налага да гледа страшно. След като излезе, мърморейки си нещо, закрачи към черния си джип. Качи се и тръгна с мръсна газ, а аз станах, взех кутията с цигари и запалката от бюрото и също излязох от офиса. Запалих цигара, и се загледах в отдалечаващия се към изхода на пристанището джип. Пушех и гледах как прахолякът, който колата бе вдигнала се сляга бавно върху напукания асфалт и си мислех за светеца.

Миналото лято го видях, някъде около входа на Морската, близо до Казиното. Изглеждаше някак посърнал, беше с патерици и с гипсиран крак. Каза, че си е счупил крака и се опита да се пошегува със себе си. Седнахме на една пейка, и се заприказвахме. Спомняхме си как преди години се събирахме двамата в апартамента му: “да си чистим таванските етажи” – така казваше той, и ни беше смешно тогава. По очите му разбрах, че почти е успял да почисти своя. Моят “тавански етаж” все още бе препълнен с излишни мисли и желания. Когато го попитах как е работата ми отговори, че вече не работи в болницата, и че му трябват онези двадесет лева, които ми беше дал на заем преди време. Каза ми го така, сякаш не иска да ме притеснява, дори му беше неудобно, но си пролича, че наистина му трябват парите. На мен ми стана адски тъпо, че съм забравил за този заем. Нямах в себе си толкова, но обещах да му занеса парите на следващия ден.

Капитанът изглежда ме харесва. Не го е казвал досега, но го усещам по начина, по който се държи с мен. Той е голям човек и се занимава с наистина големи неща. Не знам точно с какво се занимава, а и не ми е работа да питам. Някак обаче усещам, че не е добре за мен да любопитствам, макар че ако го питам, Капитанът сигурно ще ми каже. Една събота отидох да замествам единия от колегите-технолози във фабриката, и видях двама от помощниците ми да разтоварват някакви пакети от едно малко корабче, което дори не беше корабче, а моторна яхта с панамски флаг. Пакетите не приличаха на онези пакети замразена риба, които обикновено разтоварвахме, бяха по-малки и опаковани ръчно с кафяво тиксо. После дойде и Капитанът, онези натовариха един пакет в джипа му – “сложете един за мостра в багажника, момчета, и внимателно, че е ценна тази стока” – така им каза, а преди да тръгне се обърна към мен: “Прибирай се, моето момче, тия тук ще се оправят с разтоварването”. Погледна ме някак странно, все едно се чудеше дали ще си тръгна, или не, после се качи в джипа си, и както обикновено потегли нанякъде с мръсна газ.

На моста съм. Колите преминават покрай мен, задминават ме, а аз имам чувството, че изобщо не се движа. Имам чувството, че съм на този мост от години, и че никога няма да стигна навреме закъдето съм тръгнал. Иска ми се да съм вече на другия край на моста, но усещам, че има още дълго да вървя. Край мен преминават коли, в тях седят различни хора, и всеки се е запътил нанякъде по неговия си път. Горещо е – наближава обяд. Потя се, и се чудя дали ще стигна навреме. А той вече е пристигнал там, закъдето бе тръгнал, лежи си в ковчега – в църквата, и ме чака, и за никъде не бърза. Чака всички ни, а аз още вървя.

Светецът има брат, но не обича да говори за него. Брат му, който също е лекар, е завеждащ клиника, или има частен кабинет, не помня точно, понеже светецът не обича да говори за брат си. Знам само, че брат му е успял лекар, и кара нов Мерцедес, и че не си е губил времето да спасява случайни хора в “Спешна помощ”, както светецът правеше преди да се случи онзи инцидент. Не познавам много хора, които карат нови мерцедеси и са лекари, дори Капитанът не кара Мерцедес. Джип Митсубиши, или нещо подобно кара Капитанът, а кара джип, и винаги носи пистолет на кръста си, понеже повечето големи хора, които се занимават с големи неща и те карат джипове и имат пистолети. Но Капитанът е друга работа, той все бърза, но аз не знам закъде. Дано и той стигне навреме, закъдето е тръгнал.

Онези двадесет лева. На следващия ден му върнах онези двадесет лева, и му се извиних. Поговорихме отново за старите времена, за безсънните нощи по време на дългите дежурства в “Спешна помощ”, за диагнозите, които му се налагаше да поставя бързо, и които по някаква случайност винаги се оказваха верни. Така каза той, но на мен ми се струва, че не са били случайни тези диагнози. Нещо друго е било, нещо, което идва отгоре. Сети се и за онази циганска сватба, а аз го помолих да ми я разкаже отново, и пак се смяхме, докато разказваше:

Циганска сватба без оркестър и доктор не става. Една неделя, докато бил дежурен, някой повикал „Спешна помощ” на адрес, който се намирал в “Комлука” – циганския квартал. Когато пристигнал и слязъл от линейката видял, че пред очите му се вихри циганска сватба. Попитал един от циганите: „Къде е пострадалият?” Тогава отнякъде излязла дебела циганка с пъстра рокля и казала: „Още няма пострадали, докторе, но циганска сватба без оркестър и доктор не става.” И го сложили да седне в средата на дългата маса, точно до булката и младоженеца. И му сложили да яде и пие, първо на него. По едно време им казал: „Аз трябва да тръгвам, има и други пациенти.” Циганите изкарали тава с кебапчета и каса бира и ги натоварили в линейката: „Да се почерпиш докторе. Ти си най-хубавия доктор.” Слава богу, докато бил на сватбата нямало инциденти.

Инцидентът се случил после, когато започнал да кашля. Не било от цигарите, нито пък от обикновена настинка. И кракът му не бил счупен. Но не искал приятелите му да разберат, че вече няма крак. Затова си слагал гипса, преди да излезе. Може би се срамувал, че не успял да помогне на себе си, а повярвал на диагнозата на колега. Колегата поставил грешна диагноза, затова и се наложило да му отрежат крака. Но вече било късно.

Пред църквата беше шумно и имаше много хора. С някои се познавахме, а с повечето – не. Застанах на стълбите пред голямата църква и запалих цигара. Не бързах да влизам, страхувах се да го видя такъв: застинал и неподвижен, мълчалив и със затворени очи. Представих си, че е заспал, и вече му е олекнало. Нямаше как да знам какво му е било. Единственото, което знаех бе, че аз все още съм там – пред голямата църква, в която хората се бяха събрали, и не спираха да прииждат нови, и беше шумно, сякаш бяха дошли да се видят с него след дълги години раздяла, а после да се сбогуват завинаги.

Хвърлих цигарата и влязох вътре. И веднага го видях. Лицето му беше спокойно и бледо, а устните – стиснати. Знам как се прави тази работа, за да са стиснати устните, и как връзват с кърпа челюстта на мъртвите, за да изглеждат по-благопристойно за останалите живи, които ще ги погребат. Животът си бе отишъл от него, а смъртта си беше свършила работата, както винаги. Приближих се се до ковчега, и се наредих на опашката от скърбящи, дошли да поднесат съболезнованията си на опечалените роднини. Докато чаках да дойде моя ред, огледах лицата на хората в църквата – повечето изглеждаха така, като че очакваха нещо да се случи. Бяха дошли, защото така трябва, или защото някой, когото познават също бе дошъл. Брат му също беше там, стоеше прав до ковчега. Погледнах го в очите, но не видях нищо там. Погледнах и майка му – не плачеше. И баща му беше там: висок и слаб, с блуждаещ поглед.

Иконите мълчаха от стените, а свещеникът заговори със школувания си напевен глас. Въздухът в църквата бе спарен, миришеше на пот и парфюми, на тамян и на дим от горящи свещи. Свещеникът не спираше да говори, а всички ние се потяхме, стиснали в ръцете си запалените свещи, и някак чувствахме, че не ни е мястото там. Само светецът си беше на мястото, понеже времето за него вече беше свършило. Или пък беше дошло неговото време.

Запътих се обратно към пристанището, вървях бавно, вече не бързах за никъде. Отново бях на моста. Погледнах към залива и видях как един кораб отплава нанякъде. Прииска ми се и аз да отплавам с него, но усещах, че още ми е рано, нещо все още ме държеше на този бряг. Внезапно до мен изскърцаха спирачките на кола:

— Качвай се, моето момче – ще те закарам – каза Капитанът.

Качих се. Капитанът потегли с мръсна газ, после ме попита:

— С какво се занимаваше твоят приятел?

— Лекар беше – отговорих – Объркаха му диагнозата.

— Мамка му! Дай да запаля една цигара.

Изкарах една цигара от кутията, и я запалих. После му я подадох.

— Как се казваше това момче?

— Людмил се казваше – отговорих.

— Означава мил на хората – каза Капитанът, и се закашля.

После хвърли цигарата през отворения прозорец на колата, и стисна здраво волана. От очите му закапаха сълзи.

Писмото

Едно

Пътувах трети ден, сменях една магистрала с друга, спрях няколко пъти, за да заредя и да похапна, а после – пак на пътя. Беше късен следобяд, когато се качих на US64, и поех на югозапад. Трябваше да намеря хотел, бях уморен, исках да се изкъпя и да поспя, а на следващия ден щях да търся това, за което бях дошъл.

Огледах се: пустош, и прашни поля от двете страни на безлюдния път. Вдясно, на около половин миля, забелязах няколко изоставени селскостопански постройки, а до тях – стара каменна къща. Отбих, и влязох в малкото градче. Спрях колата в средата на черния път и излязох. Не се виждаше жив човек, сградите бяха покрити с червеникав прах. Две ръждясали коли бяха паркирани до едната от постройките. На входната врата се люлееше табела, на която едва се четеше: “Поща”. Пишеше и още нещо, вероятно името на града, но не успях да разбера какво, буквите бяха бледи и нечетливи. Погледнах на запад, в далечината забелязах черен облак, който бързо се приближаваше към мен. Слънцето все още печеше силно, а вятърът си играеше с ниските храсти, не видях никакви дървета, наоколо ми имаше само огромна, равна пустош.

Облакът идваше към мен стремглаво, вече закриваше слънцето, което бавно се спускаше към далечните възвишения на хоризонта. Загледах се в него, не бе обикновен облак. Когато се приближи достатъчно забелязах, че нещо се движи вътре в него, като че беше жив. Внезапно облакът промени посоката си на движение, сниши се ниско, почти до земята, и започна да се разпръсква на малки черни купчинки, които някак странно започнаха да подскачат по високата трева. Тогава разбрах, че това не е никакъв облак: бяха скакалци, огромно ято, безброй черни скакалци. Въпреки, че не съм от страхливите – висок съм малко под два метра, тежа малко над сто килограма, и зная доста добре как да се защитавам, се обърнах и хукнах към колата. Сега бягството беше най-добрата защита. Успях да вляза навреме, и веднага затворих прозорците. Секунди по-късно ятото скакалци се изсипа като градушка върху колата, чувах как малките им тела тропат по покрива, вратите, стъклата, навсякъде. 

Не помня колко продължи всичко това, минути, или пък час. Сега ятото се носеше на север, към полята на високите равнини. Без да излизам от колата, извадих писмото от жабката, разгънах листа и започнах да чета:

“Сега, когато пиша това писмо, съм на деветдесет и три. Навярно ще се запиташ, приятелю, защо ти пиша след толкова години мълчание. Ще напиша и туй, но по-подире. Ще напиша за всичко, или поне за онуй, за което съумея да се сетя. Вярно е, стар съм вече, спомените ми и те са вехти като мен, и затуй някои работи съм ги забравил, а други изплуват като из мъгла в главата ми, но тъй ще е тя, няма и какво да се направи повече. Отпървом ще начена с най-важното, а нататък, и за каквото от другото остане време, че то на мен не ми остана много май. Но да захващам вече, че часовникът брои:

Пристигнах тук сам през 1905 година. Дойдох с един куфар дрехи, и една бохча храна за из път. У дома оставих майка с трима братя сираци. Баща ми се спомина млад, убиха го злодеи един подиробед, като се прибирал от къра. Чули че намерил имане, били го с тояги, докато издъхнал. После тези се затриха вдън земя, и никой не разбра кои са и откъде. Жандармът дори не се потруди да ги гони, кой ще гони разбойници заради един голтак? Понеже тате имане не остави, а малкото парче земя, което имахме мама продаде да плати дългове, се хванах ратаин на полето тогаз, мама и тя почна да се трепе на чуждо. Падна се началото на лятото това, тъкмо бях завършил трето отделение. Най-големият бях, трябваше да печеля, че иначе оправия нямаше.

Работих каквото работих, да е имало пет години, или повече. Станах мъж, здрав, силен, братята пораснаха и те. На ръст не пораснах много, и хубавец не бях, ала на селските борби все на мен даваха агнето. Силен бях, и не се боях от никого. Но пари не успях да заделя, всичко което изработвах отиваше дома. Исках да купя земя, да гледам добитък. Много исках да имам своя земя! Ядец! Чорбаджиите, на които ратайствах не плащаха толкова, а и земята си не продаваха, всичко за тях ламтяха да остане.

После отидох в близкия град. До столицата не стигнах, и не я видях, макар че много ми се искаше. Някой ми беше казал, че се строяла огромна черква там , която щяла да има кубета от злато, и други чудесии имало. Но нямаше как да ида тогаз. В града работих все тежки работи, по разните му там фабрики и складове, товарех, като куче живеех, пестях за мама и братята, а и за мене, понеже бях дочул за Новата земя, и ми беше влязла таз муха в главата вече. Исках да отида и аз там, да си опитам късмета, пък каквото ще да става. Така и стана, като посъбрах малко пари, взех си сбогом с мама и братята, после тръгнах. Минах през гръцко, после стигнах Италия, а оттам се качих на един параход.

Помня, беше есен, когато слязох от парахода на този малък остров, заедно с другите. Бяхме много там: мъже, жени, дечурлига. Повечето бяха семейства, имаше и сами души като мен. На пристанището ни посрещнаха хора в униформи, говореха бавно и някак спокойни бяха, не като у нас, да ти се карат и ругаят. Аз тогава не разбирах и дума от туй, що ми казват, не им говорех езика. Първом ни закараха в голямо хале, разделиха ни на групи от по двайсетина, и ни затвориха в едни клетки. Един от униформените ни викаше на вратата, и ни изкарваха един по един. После друг човек с черен костюм и очила ни проверяваше косата, караше ни да отваряме уста, гледаше в очите ни нещо. Доктор ще да е бил. Накрая ни закараха до едно гише, зад което седеше едър мъжага с фуражка на главата. Той говореше учтиво, но гледаше строго всеки от нас. Там давахме каквито пари бяхме донесли с нас: франкове, шилинги, лири, гулдени, кой каквото има, а той ни връщаше чисто нови зелени американски долари, и монети също. Дадох и аз каквото имах, мъжът ми брои четири долара, и ми ги подаде без да ме погледне. После излязох, и се качих на кораба, който щеше да ни закара в града. Отдалечихме се от острова, Статуята на Свободата остана зад гърба ни. Не след дълго слязох на брега, бях пристигнал в страната на свободните хора.”

Спрях да чета, излязох от колата и запалих цигара. Слънцето бе залязло, над върховете на далечните планини изтляваха последните отблясъци на заревото. Бях се потопил изцяло в историята, която старецът разказваше в писмото си, и съвсем бях забравил за своята умора. Хвърлих цигарата, влязох в колата и потеглих към Клейтън да потърся хотел, бях карал повече от дванадесет часа днес, имах нужда от сън.

Две

След по-малко от час бях в хотела. На входа имаше табела, на която пишеше, че хотелът е бил построен през 1892. Пишеше и кой е бил първият собственик, но не го прочетох, бях прекалено уморен. Влязох, размених две-три думи с администраторката, взех ключа, и се отправих към стаята си. 

На сутринта се събудих от болки във врата. Погледнах навън: слънцето бе изгряло отдавна. Станах, измих си зъбите, взех душ и се облякох. После слязох в ресторанта, имах нужда от силно кафе, за да прогледна и се събудя след почти дванадесетчасовия сън. 

— Добро утро! Спахте ли добре? – попита учтиво дамата, която ме посрещна снощи – Какво да Ви донеса?

— Добро утро! Благодаря, наспах се чудесно – отговорих – Само черно кафе, моля.

Дамата се усмихна, кимна с глава, и се запъти със ситни крачки към бара. Изглеждаше приятна жена, не говореше повече от необходимото, нито пък задаваше въпроси, на които точно в този момент не бих желал да отговарям, като например, дали бих желал закуска.

Огледах се: както във фоайето на хотела, така и тук мебелите бяха стари и масивни, с цвят на тъмен махагон. Столовете и диваните около масите бяха с дебели червени тапицерии, а по стените бяха окачени няколко картини, изобразяващи трудолюбиви каубои, пътуващи с каруците си покрай бреговете на голяма мътна река, вероятно Рио Гранде.

— Сигурен ли сте, че не искате закуска? – не се стърпя все пак жената, като остави чашата с кафе на масата пред мен.

— Не, поне засега – казах – Не закусвам често.

— Ако имате нужда от нещо, повикайте ме, аз ще съм в кухнята – каза тя, усмихвайки се и се отдалечи.

“Този хотел ме потиска, мирише на нафталин и мухъл, това, че е бил построен през 1892, в други, отдавна отминали времена, никак не ме впечатлява. Стаите са малки, леглото – старо и неудобно. Може би за Били Хлапето е било достатъчно добро това легло, но не и за моя изкривен врат.” Такива неща си мислех, докато пиех кафето, което дамата ми бе донесла. После станах, и отидох до бара. Платих нощувката и кафето, благодарих, и напуснах хотела.

Три

— Добър ден – поздравих възрастния мъж, който бе опрял гръб на зелен пикап, паркиран пред двуетажна къща с дървена веранда  – Търся Уили Фолсъм.

— Той седи точно пред вас – каза мъжът, без да отговори на поздрава ми, после ме погледна. Очите му бяха ясносини, и съвсем леко учудени. 

— Казвам се Винс, Винс Съливан – протегнах ръка. Мъжът стисна ръката ми. Имаше здрава, суха ръка.

— Какво те доведе тук, в тези забравени от Бога места, Винс? – попита Уили. Говореше бавно, като човек, който няма закъде да бърза.

— Преди време намерих в къщата на дядо ми едно писмо – отговорих – Странно писмо, ако трябва да съм честен. Писмото бе изпратено до покойния ми дядо – Върнън Съливан, от негов приятел, името му е Кристо Ангелофф. Дошъл съм да се срещна с него.

Възрастният мъж се изправи бавно – Искаш ли бира, Винс?

— Никога не отказвам бира, особено ако е студена – казах, и го погледнах в очите.

— Хайде, не стой там – каза Уили, като изкачваше стълбите към верандата. Ела и сядай тук, сега се връщам.

Изкачих трите стъпала, после седнах на единия от няколкото стола, пръснати по верандата.

— Познавах дядо ти – каза старецът след малко, като ми подаде бутилка бира. После отпи от своята – Беше корав мъж, наистина беше такъв. Дойде тук няколко години след Кристо, тогава се казваше Витан Стойкофф, ако помня добре, но после си смени името. Но след онова лято, през 1930 ли беше, или не, май по-късно беше… Уили замълча, и потърка с ръка брадичката си. Изкашля се. Не исках да го прекъсвам, отпих от бутилката, и зачаках да продължи.

— Не беше градушка, по-лошо беше. Беше локуст. Унищожиха всичко проклетите скакалци. Тогава дядо ти реши да продаде всичко, и да замине на изток. Но ти сигурно знаеш всичко това. Кристо обаче остана. 

— Какъв човек беше Кристо? – попитах Уили – Защо е дошъл точно тук, и защо е решил да остане?

Минаха няколко минути, преди старецът да отговори. Не бързах, запалих цигара, пушех и гледах как слънцето се изкачва бавно към зенита си. Беше топъл, ветровит ден. 

— Кристо… – изкашля се отново Уили – Той беше странна птица. Той не искаше да продаде земята си. Обичаше тази земя.

— С какво се занимаваш, Винс? – попита старецът.

— Частен детектив съм – отговорих.

— Сигурно много пътуваш – попита Уили.

— Така е – казах.

— Ела, ще отидем с моя пикап, ще те заведа при Кристо – каза Уили, като слизаше тромаво по стълбите.

— Този мост го построи Кристо, беше на осемдесет тогава – Уили посочи с пръст в дясно, докато преминавахме покрай малко мостче, съединяващо двата бряга на тясно поточе – Никой не минава по него вече…

Малко след това Уили спря. Гробището представляваше правоъгълник, заграден с телена ограда. Тревата беше окосена, а малкото гробове изглеждаха добре поддържани. Вратата на гробището беше заключена с катинар, а на нея с метални букви пишеше: “Гробището на София, Ню Мексико”. От двете страни на вратата бяха закачени знамена. Отляво беше американския флаг, а отдясно – българският. Направи ми впечатление, че българското знаме беше чисто и ново, докато американското бе с оръфани от вятъра и дъжда краища, и доста избеляло от слънцето. 

— Някой е идвал скоро тук – каза спътникът ми – Има свежи цветя на гроба на Кристо. Там е, в центъра, виждаш ли го? Онзи, големият, със сивата плоча. Там погребаха и жена му, тя почина скоро. Оттук не се чете, но на гроба пише: “Кристо Ангелофф, основател на София”.

Кимнах с глава и запалих цигара, слънцето печеше силно, наоколо нямаше сянка, дърветата бяха рядкост тук.

— Как мислиш, Уили – попитах стареца, който мълчаливо гледаше към прерията – Дали Кристо някога е съжалявал, че е избрал да дойде точно тук?

— Не знам, синко, но едно ще ти кажа: той бе мъж, който държеше на думата си, и не се предаде. Това беше неговата земя. Не са много такива мъже. 

Уили въздъхна едва забележимо, после извърна лице настрани – Хайде, ще те откарам обратно – каза, и се отправи към пикапа.

Четири

Беше късен следобяд, когато се разделихме с Уили. Поех отново към магистралата,а малко след това реших да спра, бях огладнял. Влязох в крайпътния ресторант, и си поръчах черно кафе и яйца с бекон. Докато чаках да ми донесат храната, извадих писмото на Кристо, и продължих да чета:

“Преди да завърша, искам да ти споделя нещо, приятелю. С никого не съм го споделял досега, а не искам тайната ми да си отиде с мен. Преди да дойда тук познавах една жена. С нея се разделихме, малко преди да тръгна. Бях млад тогава, не бях готов за семейство. Уплаших се от това, което тя ми каза, преди да се разделим. Каза ми, че чака дете от мен.”

Оставих писмото, и погледнах през прозореца. Навън минаваха камиони, коли, движението на магистралата бе оживено. Отпих глътка от черното кафе, което току-що ми бяха донесли. Оставих чашата, кафето беше още горещо. 

“Имам още много неща за казване, но знаеш, че никога не съм обичал да говоря много. Приятелю, Върн, намери начин да откриеш какво се е случило с детето ми! Когато получиш това писмо, мен сигурно няма да ме има. Божа работа е туй, но и аз усещам. Намери детето ми, дай му това писмо, и една торбичка с пръст от моята земя. Това стига, нека знае и помни, че баща му е успял, и че е направил ничията земя своя.

Прощавай.

Кристо.”

Изпих кафето, доядох късния си обяд, след това платих и излязох. Влязох в колата, протегнах ръка към съседната седалка и отворих сака си, торбичката с пръстта бе там. Сложих и писмото вътре. После набрах номера на летището в Хюстън, Тексас:

— Добър ден. Кога е най-ранният полет за София, България? – казах – Да, това е в Европа. Един билет, моля.

Пет

“Здравейте, радвам се, че говорите английски, името ми е Винсънт Съливан. Чувате ли ме?…Да, Съливан, Съ-ли-ван, да, като писателя, да, като музиканта. Резервация на името на Винсънт Върнън Съливан. Да, точно така. Проверете, моля, има ли съобщение за мен от Мария Ангелофф. Трябва да се срещна с нея. Какво? Да, Ангелоува? Да, тя е, същата. В момента не е в хотела, но ще се върне след час? Не ви чувам добре… Когато се върне, предайте и, че току-що кацнах, и скоро ще се видим. Благодаря Ви.”

Слязох от таксито, платих, после взех сака, и закрачих към входа на хотела. Докато попълвах някакви формуляри на рецепцията, чух зад гърба си женски глас:

— Здравейте, Вие ли сте господин Съливан?

Обърнах се, пред мен бе застанала не много висока млада жена, с дълга черна коса и тъмни очи. Беше делова, стилно облечена.

— Приятно ми е – протегнах ръка – Винсънт.

— Мария – подаде ръка дамата – Не Ви очаквах толкова рано – Сигурно сте уморен от полета. Искате ли да се срещнем по-късно?

— Само да си оставя багажа – казах – след десет минути ще съм отново тук.

— Ще ви чакам в кафето – каза жената, после се обърна, и бавно се отдалечи. Гледах след нея няколко секунди, после взех сака, и се запътих към асансьора.

Мария бе седнала в тъмносиньо кресло, облегната назад, с кръстосани крака. Зад гърба и се виждаше част от бяло пиано, намиращо се вдясно от бара. На стената над пианото бе закачена картина, на която имаше нарисувано малко поточе, а над него – върба, чийто клони почти докосваха водата. 

— Какво ще пиете – попита ме тя.

— Мисля, че часът е подходящ за кафе с коняк – казах, и се усмихнах – Освен, ако не ми препоръчате нещо, което да е местно производство. 

— Мисля, че ако ще е коняк, е по-добре да е Арманяк – засмя се Мария. Когато се смееше, и се получаваха трапчинки на бузите. Имаше хубав глас. 

— Напълно съм съгласен с Вас, щом конякът няма да е “Хенеси”  – усмихнах се аз – Всъщност, предпочитам бърбън, все пак съм американец. Нека оставим кафето с коняк за след вечеря.

— За мен същото! – поръча дамата на сервитьора, после се наведе към мен, и попита – Как успяхте да откриете клиентката ми? 

Сега тонът и беше сериозен, и почти делови, както преди малко, когато се запознахме. 

— Това ми е работата, частен детектив съм – отговорих, и надигнах чашата с бърбън, която сервитьорът току-що бе донесъл – Наздраве!

— Наздраве! – вдигна своята чаша Мария, и отпи голяма глътка. Пиеше бърбъна чист, като мен.

— Разкажете ми историята – каза тя.

— По-голямата част от историята е в писмото – казах, и запалих цигара – Нали нямате против да пуша тук?

— Не, и аз пуша – каза събеседничката ми, и извади своите цигари. Подадох и огънче, тя всмукна дълбоко, после ме погледна в очите – Слушам Ви.

— Дядо ми и Кристо били приятели на младини. Работили заедно в стоманените мелници в Чикаго. После Кристо решил да замине на запад, прочел в един вестник обява, че в Ню Мексико се търсят заселници, на които правителството осигурява земя. След няколко години дядо, заедно с други имигранти също се заселил там. След време обаче, решил да продаде земята, и да се върне обратно на изток. Според него в тази земя било невъзможно човек да оцелее. Кристо обаче останал. Преди около година, скоро след като дядо почина, намерих писмото в къщата му, докато разчиствах. Реших да направя нещо по въпроса, и ето ме сега тук, говоря с вас.

Може ли да Ви попитам нещо?

— Стига да мога да отговоря на въпроса ви – засмя се Мария. Трапчинките отново се появиха на бузите и. 

— Имате същото име, като дъщерята на Кристо, това случайност ли е?

— Мария Ангелова е често срещано име тук – каза тя, и попита – Предполагам Вашето също е често срещано там, откъдето идвате?

— Не съвсем – отговорих, и загасих цигарата си. После подадох на дамата срещу мен малкия пакет, в който бяха торбичката с пръстта и писмото.

— Благодаря Ви – Мария пое пакета от ръката ми, после ме погледна леко косо, и отново се облегна назад – Какво смятате да правите сега?

— Смятам да поостана – казах – Какво ще кажете да вечеряте с мен?

— С най-огромно удоволствие – отговори тя, и се изправи – Мога ли да ви хвана под ръка?

— Разбира се – казах, и също станах. После двамата излязохме от хотела. Тръгнахме бавно по улицата, а залязващото слънце зад гърба ни се отразяваше в златните кубета на голямата църква.

Край