Снощи ходих на театър

Снощи ходих на театър. Бях сама. Доставя ми удоволствие на душата театърът. Понякога ми се доплаква, когато гледам как актьорите изтеглят нишката на разказа. Теглят я право от дъното на техните си души, за да стигне до моята душа. Старая се да не плача, поне докато съм в театъра. Не искам да ми се разтече гримът, но не е само това. Има и друго. Очите ми са уморени. Понякога сълзят, ей-тъй, без причина. Млада съм още, имам сили, и не се уморявам. Ала няма да е вечно така. Трябва да помисля за себе си, докато е време.

Каква беше пиесата снощи? Беше странна: по разказ на Селинджър. Той бил странен човек – чешит, и не разрешавал да се правят филми по разказите му. Мислел си, че киното убива въображението на читателя. Човек има право да избира обаче: дали да чете, или да си купи билет за кино. Аз пък повече харесвам театъра.

Пиесата…в нея се разказва как един войник се запознава с едно момиче. Войникът е съвсем млад мъж, а момичето още не е жена. Запознават се един мноого дъждовен априлски ден в една чайна, след концерт в църквата, която се намира в центъра на малкото градче. Тя сяда на неговата маса, после пият чай и си приказват. Но да не ви досаждам с тази история – тя е добре известна, и може да се прочете от всеки. А може да гледате пиесата, ако харесвате театъра и драмите като мен. Само да ви кажа, че историята е и доста забавна, поне в началото, преди войникът и младата дама да се разделят. После нещата се променят, войникът и той се променя, когато го изпращат на фронта. Но така се случва, когато е война, а мъжете са принудени да вършат странни неща, доста често – против волята си. На жените остава да тежи цялата отговорност да разкажат на наследниците защо предишните мъже вече ги няма.

Аз по принцип обичам да ми е весело и да се смея. А тази пиеса доста ме натъжи. Но нищо – ще се прибера у дома сега, и ще си поплача. Има и такива нощи. После ще опитам да заспя. Защото утре трябва да ставам рано, че имам да върша доста неща.

Такива мисли ми се въртяха из главата, докато излизах от театъра и вървях към паркинга. Отключих колата, отворих вратата и се настаних удобно на седалката. Запалих, и бавно потеглих. Докато сменях скоростите, погледнах към съседната седалка. Погледът ми се спря на букета, който си бях купила след като излязох от работа днес – жълти лилиуми. Стана ми приятно. Излязох от града, и потеглих на запад – по широкия път към дома. Зад гърба ми светофарите светеха в зелено.

Светецът

Капитанът, моят шеф каза, че няма проблем. Не каза точно това, ако трябва да съм честен. Той е голям мъж, имам предвид не само това, че е едър. Каза ми, че мога да отида на погребението, после ме попита на колко е приятелят ми. Казах му. След това, докато излизаше от офиса ми, Капитанът си мърмореше нещо под носа, стори ми се, че гласът му е леко развълнуван, но може само да ми се е сторило така, понеже големите мъже не се вълнуват толкова лесно. Поне така съм чувал, но може и да греша.

Снощи ми казаха. На сутринта облякох тъмна риза с дълъг ръкав и онзи черен панталон. Не обичам панталони, стягат ми, а с тази риза ми беше горещо – денят се случи да е слънчев, и доста топъл за средата на април. Докато вървях по моста, от рибното пристанище към църквата, си мислех за разни неща. Мислех си защо точно сега трябваше да се случи това, мислех си и как не ми се ходи – погребенията винаги ме напрягат. Последната мисъл всъщност е доста глупава – едва ли някой обича погребения, освен хората в ритуалните домове, поповете, които опяват мъртъвците, и работниците, които закопават гроба, след като всичко вече е свършило. Може би и те не обичат погребенията, просто усещането, че нечий живот си е заминал ги е напуснало, и те просто механично си вършат работата, за която им се плаща.

Капитанът е хубав човек: висок и слаб, с гъста чисто бяла коса, има рунтав бял мустак и черни очи с едни също толкова рунтави вежди над тях. Капитанът няма деца, макар че много е искал навремето да има – жена му не може да има деца. Понякога изглежда, че те гледа страшно под тези бухнали вежди, само че той всъщност е добър човек, поне така ми се струва на мен. Работата му обаче е такава, че понякога му се налага да гледа страшно. След като излезе, мърморейки си нещо, закрачи към черния си джип. Качи се и тръгна с мръсна газ, а аз станах, взех кутията с цигари и запалката от бюрото и също излязох от офиса. Запалих цигара, и се загледах в отдалечаващия се към изхода на пристанището джип. Пушех и гледах как прахолякът, който колата бе вдигнала се сляга бавно върху напукания асфалт и си мислех за светеца.

Миналото лято го видях, някъде около входа на Морската, близо до Казиното. Изглеждаше някак посърнал, беше с патерици и с гипсиран крак. Каза, че си е счупил крака и се опита да се пошегува със себе си. Седнахме на една пейка, и се заприказвахме. Спомняхме си как преди години се събирахме двамата в апартамента му: “да си чистим таванските етажи” – така казваше той, и ни беше смешно тогава. По очите му разбрах, че почти е успял да почисти своя. Моят “тавански етаж” все още бе препълнен с излишни мисли и желания. Когато го попитах как е работата ми отговори, че вече не работи в болницата, и че му трябват онези двадесет лева, които ми беше дал на заем преди време. Каза ми го така, сякаш не иска да ме притеснява, дори му беше неудобно, но си пролича, че наистина му трябват парите. На мен ми стана адски тъпо, че съм забравил за този заем. Нямах в себе си толкова, но обещах да му занеса парите на следващия ден.

Капитанът изглежда ме харесва. Не го е казвал досега, но го усещам по начина, по който се държи с мен. Той е голям човек и се занимава с наистина големи неща. Не знам точно с какво се занимава, а и не ми е работа да питам. Някак обаче усещам, че не е добре за мен да любопитствам, макар че ако го питам, Капитанът сигурно ще ми каже. Една събота отидох да замествам единия от колегите-технолози във фабриката, и видях двама от помощниците ми да разтоварват някакви пакети от едно малко корабче, което дори не беше корабче, а моторна яхта с панамски флаг. Пакетите не приличаха на онези пакети замразена риба, които обикновено разтоварвахме, бяха по-малки и опаковани ръчно с кафяво тиксо. После дойде и Капитанът, онези натовариха един пакет в джипа му – “сложете един за мостра в багажника, момчета, и внимателно, че е ценна тази стока” – така им каза, а преди да тръгне се обърна към мен: “Прибирай се, моето момче, тия тук ще се оправят с разтоварването”. Погледна ме някак странно, все едно се чудеше дали ще си тръгна, или не, после се качи в джипа си, и както обикновено потегли нанякъде с мръсна газ.

На моста съм. Колите преминават покрай мен, задминават ме, а аз имам чувството, че изобщо не се движа. Имам чувството, че съм на този мост от години, и че никога няма да стигна навреме закъдето съм тръгнал. Иска ми се да съм вече на другия край на моста, но усещам, че има още дълго да вървя. Край мен преминават коли, в тях седят различни хора, и всеки се е запътил нанякъде по неговия си път. Горещо е – наближава обяд. Потя се, и се чудя дали ще стигна навреме. А той вече е пристигнал там, закъдето бе тръгнал, лежи си в ковчега – в църквата, и ме чака, и за никъде не бърза. Чака всички ни, а аз още вървя.

Светецът има брат, но не обича да говори за него. Брат му, който също е лекар, е завеждащ клиника, или има частен кабинет, не помня точно, понеже светецът не обича да говори за брат си. Знам само, че брат му е успял лекар, и кара нов Мерцедес, и че не си е губил времето да спасява случайни хора в “Спешна помощ”, както светецът правеше преди да се случи онзи инцидент. Не познавам много хора, които карат нови мерцедеси и са лекари, дори Капитанът не кара Мерцедес. Джип Митсубиши, или нещо подобно кара Капитанът, а кара джип, и винаги носи пистолет на кръста си, понеже повечето големи хора, които се занимават с големи неща и те карат джипове и имат пистолети. Но Капитанът е друга работа, той все бърза, но аз не знам закъде. Дано и той стигне навреме, закъдето е тръгнал.

Онези двадесет лева. На следващия ден му върнах онези двадесет лева, и му се извиних. Поговорихме отново за старите времена, за безсънните нощи по време на дългите дежурства в “Спешна помощ”, за диагнозите, които му се налагаше да поставя бързо, и които по някаква случайност винаги се оказваха верни. Така каза той, но на мен ми се струва, че не са били случайни тези диагнози. Нещо друго е било, нещо, което идва отгоре. Сети се и за онази циганска сватба, а аз го помолих да ми я разкаже отново, и пак се смяхме, докато разказваше:

Циганска сватба без оркестър и доктор не става. Една неделя, докато бил дежурен, някой повикал „Спешна помощ” на адрес, който се намирал в “Комлука” – циганския квартал. Когато пристигнал и слязъл от линейката видял, че пред очите му се вихри циганска сватба. Попитал един от циганите: „Къде е пострадалият?” Тогава отнякъде излязла дебела циганка с пъстра рокля и казала: „Още няма пострадали, докторе, но циганска сватба без оркестър и доктор не става.” И го сложили да седне в средата на дългата маса, точно до булката и младоженеца. И му сложили да яде и пие, първо на него. По едно време им казал: „Аз трябва да тръгвам, има и други пациенти.” Циганите изкарали тава с кебапчета и каса бира и ги натоварили в линейката: „Да се почерпиш докторе. Ти си най-хубавия доктор.” Слава богу, докато бил на сватбата нямало инциденти.

Инцидентът се случил после, когато започнал да кашля. Не било от цигарите, нито пък от обикновена настинка. И кракът му не бил счупен. Но не искал приятелите му да разберат, че вече няма крак. Затова си слагал гипса, преди да излезе. Може би се срамувал, че не успял да помогне на себе си, а повярвал на диагнозата на колега. Колегата поставил грешна диагноза, затова и се наложило да му отрежат крака. Но вече било късно.

Пред църквата беше шумно и имаше много хора. С някои се познавахме, а с повечето – не. Застанах на стълбите пред голямата църква и запалих цигара. Не бързах да влизам, страхувах се да го видя такъв: застинал и неподвижен, мълчалив и със затворени очи. Представих си, че е заспал, и вече му е олекнало. Нямаше как да знам какво му е било. Единственото, което знаех бе, че аз все още съм там – пред голямата църква, в която хората се бяха събрали, и не спираха да прииждат нови, и беше шумно, сякаш бяха дошли да се видят с него след дълги години раздяла, а после да се сбогуват завинаги.

Хвърлих цигарата и влязох вътре. И веднага го видях. Лицето му беше спокойно и бледо, а устните – стиснати. Знам как се прави тази работа, за да са стиснати устните, и как връзват с кърпа челюстта на мъртвите, за да изглеждат по-благопристойно за останалите живи, които ще ги погребат. Животът си бе отишъл от него, а смъртта си беше свършила работата, както винаги. Приближих се се до ковчега, и се наредих на опашката от скърбящи, дошли да поднесат съболезнованията си на опечалените роднини. Докато чаках да дойде моя ред, огледах лицата на хората в църквата – повечето изглеждаха така, като че очакваха нещо да се случи. Бяха дошли, защото така трябва, или защото някой, когото познават също бе дошъл. Брат му също беше там, стоеше прав до ковчега. Погледнах го в очите, но не видях нищо там. Погледнах и майка му – не плачеше. И баща му беше там: висок и слаб, с блуждаещ поглед.

Иконите мълчаха от стените, а свещеникът заговори със школувания си напевен глас. Въздухът в църквата бе спарен, миришеше на пот и парфюми, на тамян и на дим от горящи свещи. Свещеникът не спираше да говори, а всички ние се потяхме, стиснали в ръцете си запалените свещи, и някак чувствахме, че не ни е мястото там. Само светецът си беше на мястото, понеже времето за него вече беше свършило. Или пък беше дошло неговото време.

Запътих се обратно към пристанището, вървях бавно, вече не бързах за никъде. Отново бях на моста. Погледнах към залива и видях как един кораб отплава нанякъде. Прииска ми се и аз да отплавам с него, но усещах, че още ми е рано, нещо все още ме държеше на този бряг. Внезапно до мен изскърцаха спирачките на кола:

— Качвай се, моето момче – ще те закарам – каза Капитанът.

Качих се. Капитанът потегли с мръсна газ, после ме попита:

— С какво се занимаваше твоят приятел?

— Лекар беше – отговорих – Объркаха му диагнозата.

— Мамка му! Дай да запаля една цигара.

Изкарах една цигара от кутията, и я запалих. После му я подадох.

— Как се казваше това момче?

— Людмил се казваше – отговорих.

— Означава мил на хората – каза Капитанът, и се закашля.

После хвърли цигарата през отворения прозорец на колата, и стисна здраво волана. От очите му закапаха сълзи.

Писмото

Едно

Пътувах трети ден, сменях една магистрала с друга, спрях няколко пъти, за да заредя и да похапна, а после – пак на пътя. Беше късен следобяд, когато се качих на US64, и поех на югозапад. Трябваше да намеря хотел, бях уморен, исках да се изкъпя и да поспя, а на следващия ден щях да търся това, за което бях дошъл.

Огледах се: пустош, и прашни поля от двете страни на безлюдния път. Вдясно, на около половин миля, забелязах няколко изоставени селскостопански постройки, а до тях – стара каменна къща. Отбих, и влязох в малкото градче. Спрях колата в средата на черния път и излязох. Не се виждаше жив човек, сградите бяха покрити с червеникав прах. Две ръждясали коли бяха паркирани до едната от постройките. На входната врата се люлееше табела, на която едва се четеше: “Поща”. Пишеше и още нещо, вероятно името на града, но не успях да разбера какво, буквите бяха бледи и нечетливи. Погледнах на запад, в далечината забелязах черен облак, който бързо се приближаваше към мен. Слънцето все още печеше силно, а вятърът си играеше с ниските храсти, не видях никакви дървета, наоколо ми имаше само огромна, равна пустош.

Облакът идваше към мен стремглаво, вече закриваше слънцето, което бавно се спускаше към далечните възвишения на хоризонта. Загледах се в него, не бе обикновен облак. Когато се приближи достатъчно забелязах, че нещо се движи вътре в него, като че беше жив. Внезапно облакът промени посоката си на движение, сниши се ниско, почти до земята, и започна да се разпръсква на малки черни купчинки, които някак странно започнаха да подскачат по високата трева. Тогава разбрах, че това не е никакъв облак: бяха скакалци, огромно ято, безброй черни скакалци. Въпреки, че не съм от страхливите – висок съм малко под два метра, тежа малко над сто килограма, и зная доста добре как да се защитавам, се обърнах и хукнах към колата. Сега бягството беше най-добрата защита. Успях да вляза навреме, и веднага затворих прозорците. Секунди по-късно ятото скакалци се изсипа като градушка върху колата, чувах как малките им тела тропат по покрива, вратите, стъклата, навсякъде. 

Не помня колко продължи всичко това, минути, или пък час. Сега ятото се носеше на север, към полята на високите равнини. Без да излизам от колата, извадих писмото от жабката, разгънах листа и започнах да чета:

“Сега, когато пиша това писмо, съм на деветдесет и три. Навярно ще се запиташ, приятелю, защо ти пиша след толкова години мълчание. Ще напиша и туй, но по-подире. Ще напиша за всичко, или поне за онуй, за което съумея да се сетя. Вярно е, стар съм вече, спомените ми и те са вехти като мен, и затуй някои работи съм ги забравил, а други изплуват като из мъгла в главата ми, но тъй ще е тя, няма и какво да се направи повече. Отпървом ще начена с най-важното, а нататък, и за каквото от другото остане време, че то на мен не ми остана много май. Но да захващам вече, че часовникът брои:

Пристигнах тук сам през 1905 година. Дойдох с един куфар дрехи, и една бохча храна за из път. У дома оставих майка с трима братя сираци. Баща ми се спомина млад, убиха го злодеи един подиробед, като се прибирал от къра. Чули че намерил имане, били го с тояги, докато издъхнал. После тези се затриха вдън земя, и никой не разбра кои са и откъде. Жандармът дори не се потруди да ги гони, кой ще гони разбойници заради един голтак? Понеже тате имане не остави, а малкото парче земя, което имахме мама продаде да плати дългове, се хванах ратаин на полето тогаз, мама и тя почна да се трепе на чуждо. Падна се началото на лятото това, тъкмо бях завършил трето отделение. Най-големият бях, трябваше да печеля, че иначе оправия нямаше.

Работих каквото работих, да е имало пет години, или повече. Станах мъж, здрав, силен, братята пораснаха и те. На ръст не пораснах много, и хубавец не бях, ала на селските борби все на мен даваха агнето. Силен бях, и не се боях от никого. Но пари не успях да заделя, всичко което изработвах отиваше дома. Исках да купя земя, да гледам добитък. Много исках да имам своя земя! Ядец! Чорбаджиите, на които ратайствах не плащаха толкова, а и земята си не продаваха, всичко за тях ламтяха да остане.

После отидох в близкия град. До столицата не стигнах, и не я видях, макар че много ми се искаше. Някой ми беше казал, че се строяла огромна черква там , която щяла да има кубета от злато, и други чудесии имало. Но нямаше как да ида тогаз. В града работих все тежки работи, по разните му там фабрики и складове, товарех, като куче живеех, пестях за мама и братята, а и за мене, понеже бях дочул за Новата земя, и ми беше влязла таз муха в главата вече. Исках да отида и аз там, да си опитам късмета, пък каквото ще да става. Така и стана, като посъбрах малко пари, взех си сбогом с мама и братята, после тръгнах. Минах през гръцко, после стигнах Италия, а оттам се качих на един параход.

Помня, беше есен, когато слязох от парахода на този малък остров, заедно с другите. Бяхме много там: мъже, жени, дечурлига. Повечето бяха семейства, имаше и сами души като мен. На пристанището ни посрещнаха хора в униформи, говореха бавно и някак спокойни бяха, не като у нас, да ти се карат и ругаят. Аз тогава не разбирах и дума от туй, що ми казват, не им говорех езика. Първом ни закараха в голямо хале, разделиха ни на групи от по двайсетина, и ни затвориха в едни клетки. Един от униформените ни викаше на вратата, и ни изкарваха един по един. После друг човек с черен костюм и очила ни проверяваше косата, караше ни да отваряме уста, гледаше в очите ни нещо. Доктор ще да е бил. Накрая ни закараха до едно гише, зад което седеше едър мъжага с фуражка на главата. Той говореше учтиво, но гледаше строго всеки от нас. Там давахме каквито пари бяхме донесли с нас: франкове, шилинги, лири, гулдени, кой каквото има, а той ни връщаше чисто нови зелени американски долари, и монети също. Дадох и аз каквото имах, мъжът ми брои четири долара, и ми ги подаде без да ме погледне. После излязох, и се качих на кораба, който щеше да ни закара в града. Отдалечихме се от острова, Статуята на Свободата остана зад гърба ни. Не след дълго слязох на брега, бях пристигнал в страната на свободните хора.”

Спрях да чета, излязох от колата и запалих цигара. Слънцето бе залязло, над върховете на далечните планини изтляваха последните отблясъци на заревото. Бях се потопил изцяло в историята, която старецът разказваше в писмото си, и съвсем бях забравил за своята умора. Хвърлих цигарата, влязох в колата и потеглих към Клейтън да потърся хотел, бях карал повече от дванадесет часа днес, имах нужда от сън.

Две

След по-малко от час бях в хотела. На входа имаше табела, на която пишеше, че хотелът е бил построен през 1892. Пишеше и кой е бил първият собственик, но не го прочетох, бях прекалено уморен. Влязох, размених две-три думи с администраторката, взех ключа, и се отправих към стаята си. 

На сутринта се събудих от болки във врата. Погледнах навън: слънцето бе изгряло отдавна. Станах, измих си зъбите, взех душ и се облякох. После слязох в ресторанта, имах нужда от силно кафе, за да прогледна и се събудя след почти дванадесетчасовия сън. 

— Добро утро! Спахте ли добре? – попита учтиво дамата, която ме посрещна снощи – Какво да Ви донеса?

— Добро утро! Благодаря, наспах се чудесно – отговорих – Само черно кафе, моля.

Дамата се усмихна, кимна с глава, и се запъти със ситни крачки към бара. Изглеждаше приятна жена, не говореше повече от необходимото, нито пък задаваше въпроси, на които точно в този момент не бих желал да отговарям, като например, дали бих желал закуска.

Огледах се: както във фоайето на хотела, така и тук мебелите бяха стари и масивни, с цвят на тъмен махагон. Столовете и диваните около масите бяха с дебели червени тапицерии, а по стените бяха окачени няколко картини, изобразяващи трудолюбиви каубои, пътуващи с каруците си покрай бреговете на голяма мътна река, вероятно Рио Гранде.

— Сигурен ли сте, че не искате закуска? – не се стърпя все пак жената, като остави чашата с кафе на масата пред мен.

— Не, поне засега – казах – Не закусвам често.

— Ако имате нужда от нещо, повикайте ме, аз ще съм в кухнята – каза тя, усмихвайки се и се отдалечи.

“Този хотел ме потиска, мирише на нафталин и мухъл, това, че е бил построен през 1892, в други, отдавна отминали времена, никак не ме впечатлява. Стаите са малки, леглото – старо и неудобно. Може би за Били Хлапето е било достатъчно добро това легло, но не и за моя изкривен врат.” Такива неща си мислех, докато пиех кафето, което дамата ми бе донесла. После станах, и отидох до бара. Платих нощувката и кафето, благодарих, и напуснах хотела.

Три

— Добър ден – поздравих възрастния мъж, който бе опрял гръб на зелен пикап, паркиран пред двуетажна къща с дървена веранда  – Търся Уили Фолсъм.

— Той седи точно пред вас – каза мъжът, без да отговори на поздрава ми, после ме погледна. Очите му бяха ясносини, и съвсем леко учудени. 

— Казвам се Винс, Винс Съливан – протегнах ръка. Мъжът стисна ръката ми. Имаше здрава, суха ръка.

— Какво те доведе тук, в тези забравени от Бога места, Винс? – попита Уили. Говореше бавно, като човек, който няма закъде да бърза.

— Преди време намерих в къщата на дядо ми едно писмо – отговорих – Странно писмо, ако трябва да съм честен. Писмото бе изпратено до покойния ми дядо – Върнън Съливан, от негов приятел, името му е Кристо Ангелофф. Дошъл съм да се срещна с него.

Възрастният мъж се изправи бавно – Искаш ли бира, Винс?

— Никога не отказвам бира, особено ако е студена – казах, и го погледнах в очите.

— Хайде, не стой там – каза Уили, като изкачваше стълбите към верандата. Ела и сядай тук, сега се връщам.

Изкачих трите стъпала, после седнах на единия от няколкото стола, пръснати по верандата.

— Познавах дядо ти – каза старецът след малко, като ми подаде бутилка бира. После отпи от своята – Беше корав мъж, наистина беше такъв. Дойде тук няколко години след Кристо, тогава се казваше Витан Стойкофф, ако помня добре, но после си смени името. Но след онова лято, през 1930 ли беше, или не, май по-късно беше… Уили замълча, и потърка с ръка брадичката си. Изкашля се. Не исках да го прекъсвам, отпих от бутилката, и зачаках да продължи.

— Не беше градушка, по-лошо беше. Беше локуст. Унищожиха всичко проклетите скакалци. Тогава дядо ти реши да продаде всичко, и да замине на изток. Но ти сигурно знаеш всичко това. Кристо обаче остана. 

— Какъв човек беше Кристо? – попитах Уили – Защо е дошъл точно тук, и защо е решил да остане?

Минаха няколко минути, преди старецът да отговори. Не бързах, запалих цигара, пушех и гледах как слънцето се изкачва бавно към зенита си. Беше топъл, ветровит ден. 

— Кристо… – изкашля се отново Уили – Той беше странна птица. Той не искаше да продаде земята си. Обичаше тази земя.

— С какво се занимаваш, Винс? – попита старецът.

— Частен детектив съм – отговорих.

— Сигурно много пътуваш – попита Уили.

— Така е – казах.

— Ела, ще отидем с моя пикап, ще те заведа при Кристо – каза Уили, като слизаше тромаво по стълбите.

— Този мост го построи Кристо, беше на осемдесет тогава – Уили посочи с пръст в дясно, докато преминавахме покрай малко мостче, съединяващо двата бряга на тясно поточе – Никой не минава по него вече…

Малко след това Уили спря. Гробището представляваше правоъгълник, заграден с телена ограда. Тревата беше окосена, а малкото гробове изглеждаха добре поддържани. Вратата на гробището беше заключена с катинар, а на нея с метални букви пишеше: “Гробището на София, Ню Мексико”. От двете страни на вратата бяха закачени знамена. Отляво беше американския флаг, а отдясно – българският. Направи ми впечатление, че българското знаме беше чисто и ново, докато американското бе с оръфани от вятъра и дъжда краища, и доста избеляло от слънцето. 

— Някой е идвал скоро тук – каза спътникът ми – Има свежи цветя на гроба на Кристо. Там е, в центъра, виждаш ли го? Онзи, големият, със сивата плоча. Там погребаха и жена му, тя почина скоро. Оттук не се чете, но на гроба пише: “Кристо Ангелофф, основател на София”.

Кимнах с глава и запалих цигара, слънцето печеше силно, наоколо нямаше сянка, дърветата бяха рядкост тук.

— Как мислиш, Уили – попитах стареца, който мълчаливо гледаше към прерията – Дали Кристо някога е съжалявал, че е избрал да дойде точно тук?

— Не знам, синко, но едно ще ти кажа: той бе мъж, който държеше на думата си, и не се предаде. Това беше неговата земя. Не са много такива мъже. 

Уили въздъхна едва забележимо, после извърна лице настрани – Хайде, ще те откарам обратно – каза, и се отправи към пикапа.

Четири

Беше късен следобяд, когато се разделихме с Уили. Поех отново към магистралата,а малко след това реших да спра, бях огладнял. Влязох в крайпътния ресторант, и си поръчах черно кафе и яйца с бекон. Докато чаках да ми донесат храната, извадих писмото на Кристо, и продължих да чета:

“Преди да завърша, искам да ти споделя нещо, приятелю. С никого не съм го споделял досега, а не искам тайната ми да си отиде с мен. Преди да дойда тук познавах една жена. С нея се разделихме, малко преди да тръгна. Бях млад тогава, не бях готов за семейство. Уплаших се от това, което тя ми каза, преди да се разделим. Каза ми, че чака дете от мен.”

Оставих писмото, и погледнах през прозореца. Навън минаваха камиони, коли, движението на магистралата бе оживено. Отпих глътка от черното кафе, което току-що ми бяха донесли. Оставих чашата, кафето беше още горещо. 

“Имам още много неща за казване, но знаеш, че никога не съм обичал да говоря много. Приятелю, Върн, намери начин да откриеш какво се е случило с детето ми! Когато получиш това писмо, мен сигурно няма да ме има. Божа работа е туй, но и аз усещам. Намери детето ми, дай му това писмо, и една торбичка с пръст от моята земя. Това стига, нека знае и помни, че баща му е успял, и че е направил ничията земя своя.

Прощавай.

Кристо.”

Изпих кафето, доядох късния си обяд, след това платих и излязох. Влязох в колата, протегнах ръка към съседната седалка и отворих сака си, торбичката с пръстта бе там. Сложих и писмото вътре. После набрах номера на летището в Хюстън, Тексас:

— Добър ден. Кога е най-ранният полет за София, България? – казах – Да, това е в Европа. Един билет, моля.

Пет

“Здравейте, радвам се, че говорите английски, името ми е Винсънт Съливан. Чувате ли ме?…Да, Съливан, Съ-ли-ван, да, като писателя, да, като музиканта. Резервация на името на Винсънт Върнън Съливан. Да, точно така. Проверете, моля, има ли съобщение за мен от Мария Ангелофф. Трябва да се срещна с нея. Какво? Да, Ангелоува? Да, тя е, същата. В момента не е в хотела, но ще се върне след час? Не ви чувам добре… Когато се върне, предайте и, че току-що кацнах, и скоро ще се видим. Благодаря Ви.”

Слязох от таксито, платих, после взех сака, и закрачих към входа на хотела. Докато попълвах някакви формуляри на рецепцията, чух зад гърба си женски глас:

— Здравейте, Вие ли сте господин Съливан?

Обърнах се, пред мен бе застанала не много висока млада жена, с дълга черна коса и тъмни очи. Беше делова, стилно облечена.

— Приятно ми е – протегнах ръка – Винсънт.

— Мария – подаде ръка дамата – Не Ви очаквах толкова рано – Сигурно сте уморен от полета. Искате ли да се срещнем по-късно?

— Само да си оставя багажа – казах – след десет минути ще съм отново тук.

— Ще ви чакам в кафето – каза жената, после се обърна, и бавно се отдалечи. Гледах след нея няколко секунди, после взех сака, и се запътих към асансьора.

Мария бе седнала в тъмносиньо кресло, облегната назад, с кръстосани крака. Зад гърба и се виждаше част от бяло пиано, намиращо се вдясно от бара. На стената над пианото бе закачена картина, на която имаше нарисувано малко поточе, а над него – върба, чийто клони почти докосваха водата. 

— Какво ще пиете – попита ме тя.

— Мисля, че часът е подходящ за кафе с коняк – казах, и се усмихнах – Освен, ако не ми препоръчате нещо, което да е местно производство. 

— Мисля, че ако ще е коняк, е по-добре да е Арманяк – засмя се Мария. Когато се смееше, и се получаваха трапчинки на бузите. Имаше хубав глас. 

— Напълно съм съгласен с Вас, щом конякът няма да е “Хенеси”  – усмихнах се аз – Всъщност, предпочитам бърбън, все пак съм американец. Нека оставим кафето с коняк за след вечеря.

— За мен същото! – поръча дамата на сервитьора, после се наведе към мен, и попита – Как успяхте да откриете клиентката ми? 

Сега тонът и беше сериозен, и почти делови, както преди малко, когато се запознахме. 

— Това ми е работата, частен детектив съм – отговорих, и надигнах чашата с бърбън, която сервитьорът току-що бе донесъл – Наздраве!

— Наздраве! – вдигна своята чаша Мария, и отпи голяма глътка. Пиеше бърбъна чист, като мен.

— Разкажете ми историята – каза тя.

— По-голямата част от историята е в писмото – казах, и запалих цигара – Нали нямате против да пуша тук?

— Не, и аз пуша – каза събеседничката ми, и извади своите цигари. Подадох и огънче, тя всмукна дълбоко, после ме погледна в очите – Слушам Ви.

— Дядо ми и Кристо били приятели на младини. Работили заедно в стоманените мелници в Чикаго. После Кристо решил да замине на запад, прочел в един вестник обява, че в Ню Мексико се търсят заселници, на които правителството осигурява земя. След няколко години дядо, заедно с други имигранти също се заселил там. След време обаче, решил да продаде земята, и да се върне обратно на изток. Според него в тази земя било невъзможно човек да оцелее. Кристо обаче останал. Преди около година, скоро след като дядо почина, намерих писмото в къщата му, докато разчиствах. Реших да направя нещо по въпроса, и ето ме сега тук, говоря с вас.

Може ли да Ви попитам нещо?

— Стига да мога да отговоря на въпроса ви – засмя се Мария. Трапчинките отново се появиха на бузите и. 

— Имате същото име, като дъщерята на Кристо, това случайност ли е?

— Мария Ангелова е често срещано име тук – каза тя, и попита – Предполагам Вашето също е често срещано там, откъдето идвате?

— Не съвсем – отговорих, и загасих цигарата си. После подадох на дамата срещу мен малкия пакет, в който бяха торбичката с пръстта и писмото.

— Благодаря Ви – Мария пое пакета от ръката ми, после ме погледна леко косо, и отново се облегна назад – Какво смятате да правите сега?

— Смятам да поостана – казах – Какво ще кажете да вечеряте с мен?

— С най-огромно удоволствие – отговори тя, и се изправи – Мога ли да ви хвана под ръка?

— Разбира се – казах, и също станах. После двамата излязохме от хотела. Тръгнахме бавно по улицата, а залязващото слънце зад гърба ни се отразяваше в златните кубета на голямата църква.

Край

Статуята, дъждът, и надеждите ни в събота следобяд

Погледнах кучето, малко, черно и с лъскава козина. Стоеше неподвижно на задните си крака пред мъжа, който бе облечен в черни дрехи: високи ботуши, широк панталон, късо палто и шапка с периферия. До кучето имаше висока ваза, и тя черна и непрозрачна. Вляво от статуята (мое дясно, бях от другата страна на улицата), точно зад ъгъла, гологлав и по пуловер, възрастен мъж пееше. Заслушах се, пееше фалшиво, но все пак успях да разпозная песента на Бил Уитърс: “Lean on me”. Погледнах отново статуята, по-точно втренчих поглед в лицето на седналия на малката пейка мъж. Лицето му беше грубовато и широко, имаше малки очи, голям нос и месести устни. Наоколо, по улицата, вървяха хора с маски. Маските скриваха техните усти и носове, виждаха се само очите. Очите на повечето бяха някак стъклени, прозрачни. Някои от хората се спираха пред статуята, и пускаха монети във вазата. Техните очи бяха различни. Повечето подминаваха, без дори да обърнат глава.

Дъждът валеше тихо, запалих цигара и се огледах. По пейките, в средата на улицата бяха насядали мъже, жени, тийнейджъри, и ядяха кой каквото си беше купил. Бъркаха с пластмасови вилици в тарелките, или вадеха нещо от хартиени торби. Чоу мейн, суши и обикновени хамбургери. Седяха, бъркаха и ядяха. Статуята не правеше впечатление на никого, пеещият старец – също. Дъждът валеше, а хората ядяха и си говореха.

Приближих се, пуснах монета и аз. Не зная защо, но си помислих, че статуята е жива. Погледнах кучето, не помръдна. Човекът също. Незнайно откъде, изскочи малко момиченце. Беше с руса коса, сплетена на две плитки, с коледна шапка на главата и розови ботушки. Детето клекна пред кучето, погали го, викайки с все сила:

— Мамо, мамо, искам кученце!

— Джени, баща ти ни чака вече половин час вън, под дъжда. Това кученце не е истинско – каза майката – Хайде да се прибираме, тати е целият мокър. Нали не искаш татко ти да се простуди?

Джени се разплака, хванах я за ръка, и тръгнахме към колата.

— Скъпи, да знаеш какъв пуловер съм ти харесала – онзи, за който ти говорех миналата седмица, помниш ли? Онзи от “Зара” – каза жена ми, докато гледаше в телефона си.

— Помня мила – казах, и се усмихнах. После погалих Джени по главичката – твоето кученце ще те чака под елхата на Коледа. Но само ако си послушна.

— Кученце, кученце, ще си имам кученце! – викаше радостна дъщеря ми, пляскаше с ръце и цопкаше в локвите докато вървяхме.

Човекът раздвижи бавно глава, но не ме погледна. Кожата му бе черна, лъщеше от плътния грим, с който бе покрита. Размърда рамене, бе широкоплещест, мускулите на раменете му раздвижиха мазното от черната боя палто. Вдигна бавно ръка, и докосна леко очите си. После отново застина неподвижен. Гледаше пред себе си, през хората, някъде отвъд шумната улица. Малко преди да го подминем, ми се стори, че се усмихна. Старецът пееше: “Everybody need somebody to lean on”. А дъждът продължаваше все така тихо да вали, и нямаше никакво намерение да спира поне до Коледа.

Бялата и като сварено яйце кожа

Този път бях с бяла кола, малка някаква, Форд фиеста или Пежо. Не успях да запомня марката, понеже много бързах, но запомних цвета: силно бял, ако въобще може да има силно бял цвят. Колата вървеше, гумите и с усилие бутаха пътя назад, а аз само я управлявах и не мислех за пътя и за нейното усилие, просто карах и бързах. За къде бързах – и аз не знаех все още. Понякога карам ей-така – без посока, но колата, освен да я управляваш, има нужда и от посока, понеже посоката е важна за нея, също така, за колата е важно и да знаеш как да я управляваш.

Спрях на някаква крайпътна бензиностанция, и тя беше малка – “Малките коли спират на малки бензиностанции” – така мислех тогава и ми звучеше добре.  Може би съм заредил гориво, а може и да съм си купил понички от магазина, намиращ се в бензиностанцията. И това не помня, понеже, освен, че бързах, беше и облачно, а когато е облачно няма много светлина, сигурно така иска слънцето. “Може би е срамежливо слънцето, затова се крие зад облаците. Може би пази светлината си за лятото, никой не знае какво мисли слънцето, когато се е скрило зад бледите бели облаци” – и това си помислих тогава, странно е, знам, но понякога ми идват наистина странни мисли в главата.

Влязох в колата, след като заредих и си купих понички, нали помните вместо мен, седях си вътре, на топличко и не чувах нищо, макар, че отвън бе доста шумно. Облаците не пречеха на останалите, те бяха седнали около кръгли масички пред малкото кафене, намиращо се отстрани, до бензиностанцията. Зад кафенето имаше крайпътен мотел на три етажа, с голям паркинг за колите на посетителите отпред. Самият мотел не беше голям, с не повече от 30 – 40 стаи, повечето двойни, разбрах това, понеже двойните стаи имат по-големи прозорци. Тъй като много пътувам, съм забелязал, че повечето крайпътни мотели имат много двойни стаи, изглежда мотелите харесват двойките, а двойките харесват крайпътните мотели, особено малките, аз лично не знам защо е така, но все някой трябва да знае.

Пиеха кафе, закусваха, понеже бе утро, не много ранно, пиеха и ядяха и говореха. Говореха на висок глас: момичета в тийнейджърска възраст, със шарени нови суичъри, издути осезаемо отпред, (вероятно от тийнейджърските им гърди, които едва ли са толкова големи, колкото им се иска), “Конвърс” на краката, и с тежък грим по лицата се кикотеха, дами със сериозен тон обсъждаха приятелките си (онази кучка Джейн, нали я знаеш, която все не може да си намери мъж), мъжете се съгласяваха с дамите, защото така трябва и защото са джентълмени все пак. А онзи брадатият, с къдравата бухнала коса, да, точно той – рижавият, който говореше по телефона, и той се кикотеше, ама силно, чак кънтеше смехът му, удряше се в стените на мотела, после се връщаше обратно и потъваше някъде между краката на онази дама, с късата пола, която седеше през две маси от брадатия, този, за когото всъщност става дума.

Омръзна ми да ги гледам, макар, че не ги чувах (все пак те имаха право да са шумни, понеже беше неделя), и реших да потегля. Завъртях ключа на таблото надясно, защото наляво нямаше как, включих на първа, отпуснах плавно съединителя, като същевременно подадох газ. После включих на втора, и пак – процедурата със съединителя и газта. Стигнах до края на паркинга, но се сетих, че съм забравил нещо. Сетих се и спрях, рязко. За щастие (мое и на липсващата кола зад мен) нямаше кола зад мен. Включих на задна скорост и потеглих, този път – назад. 

Спрях пред кафенето, точно когато всички бяха вдигнали очи нагоре, и гледаха нещо с интерес. Гледаха смълчани, трябва да е било нещо наистина интересно и необичайно, щом бяха спрели да се кикотят, да обсъждат, боботят и да се провикват един към друг. Гледаха и дори не дъвчеха вече, само брадатият примляскваше доволно, но не можах да разбера дали наистина е било примляскване от доволство, или просто е сдъвквал последната хапка от хамбургера си. Една брада винаги има своите предимства – можеш да скриеш в нея както цял хамбургер, така и някоя мазна усмивка, предназначена за чужда жена. Погледнах в задното огледало – то ми даваше идеална възможност да видя какво точно се случва в момента…

…Бяха прекрасни, особено тя: беше се хванала здраво за перваза на отворения прозорец, втория прозорец в левия край на мотела, ако броим отляво надясно, на третия етаж, а косите и бяха прекрасни и черни и дълги, бяха обвили лицето и като воал, като буйни черни водорасли бяха тези коси, тя беше много красива и млада, но не съвсем млада, около тридесетте. Гърдите и се полюшваха, малки и стегнати, голи бяха гърдите и, и тя бе гола, напълно, а той бе зад нея, хванал я здраво с две ръце за тънката талия, хванал я за кръстчето със силните си мъжки, жилести ръце, които бяха матови и контрастираха с бялата и кожа. Стаили дъх всички седяхме и чакахме. Мъжете чакаха с увиснали ченета, а жените – със здраво стиснати устни, и тийнейджърките с големите гърди, и аз, вторачил се в задното огледало, и кой знае кой още, стояхме там и гледахме със завист и чакахме. Чакахме, и не можехме да откъснем погледи от косите и, от тези малки гърди, чийто настръхнали тъмни зърна почти пробиваха бледия въздух, от полюляващата се тънка талия и от кожата и – бяла, много бяла.

И помня много добре, че всичко беше точно така: всички просто си седяхме там, в кафенето пред мотела, и бяхме забравили за мазните си хамбургери, и за новите си дрехи, и за онази кучка Джейн бяхме забравили, и просто гледахме нея, една красива и непозната жена, все още в рамката на прозореца в мотела, като хипнотизирани я гледахме как се полюшва и извива – бавна, като змия в ръцете на своя мъж, и не можехме да откъснем очи от нея и от бялата и като сварено яйце кожа.

Английски дневници: История за лордове и за гуано

или къде се намира Сурусинкево

Брайън Лорд живее в Бридженд. Това е доста далеч от Сурусинкево. Господин Лорд не е чувал за Сурусинкево, макар че има богата култура. Но е чувал за Джон Лорд, дори ми каза днес, че не са роднини с него. Полезна информация. Аз пък, в замяна му разказах как един ден, докато се разхождах из Лестър, краката сами ме заведоха до 120 Аверил роуд. Разказах му и за синята плочка до входната врата, на която пишеше, че точно там се е родил, и живял до 20-тата си година съименикът му по фамилия. За да не остане по-назад, Брайън ми разказа за една къща, която посетил заедно с жена си преди всичко това да започне, когато все още беше възможно да се посещават чужди къщи. Тази къща принадлежала преди много години на някакъв лорд, на който не запомних името, понеже Брайън фъфлеше. Въпросният лорд забогатял от търговия с гуано в Чили. Дотолкова забогатял, че си купил кораб, и доста голямо парче земя, недалеч от Бристол. С парите, спечелени от търговията с гуано, лордът, който тогава още не бил лорд, построил голяма къща с басейн и фонтан, засадил много екзотични дървета в парка, с който обградил къщата си, станал лорд, а накрая умрял. След като ми разказа тази интересна история, Брайън ме попита знам ли какво е гуано. Отговорих, че думата ми се струва позната, но не знам.

– Птичи лайна – каза Брайън, видимо щастлив.

Лордът забогатял от търговия с птичи лайна, които събирал в Чили, и продавал с огромна печалба в родната Англия.

После продължихме разговора си на различни теми, започнахме от жаргона на престъпниците в Лондон, говорихме за диалектите в Англия, и накрая се приземихме при гроба на Ричард Трети, който беше открит преди няколко години недалеко от Босуорт. В края този дълъг, и полезен разговор научих как престъпниците в Лондон наричат телефона, и кой е всъщност Ричард Трети.

– Последното го знаех и преди това – казах на Брайън – Учил съм за Войната на Розите в началното училище.

Мистър Лорд каза, че е впечатлен от познанията ми по английска история. После попита:

– А къде се намира Сурусинкево?

Без да се замисля му отговорих:

– Там, откъдето идвам.

Брайън замълча, но за кратко. После зададе последния си за деня въпрос:

– А там всички ли са като теб?

Сега аз замълчах, знаех отговора, но не бях сигурен дали събеседникът ми ще ме разбере:

– Там, откъдето аз идвам няма лордове. Там всички се мислят за Господ, без на някой да му пречи това. А улиците са пълни с птичи лайна, на които никой не обръща внимание.

Брайън ме погледна със съжаление, после каза на най-чистия си английски, без да фъфли:

– Имате още много да учите.