Любовта е по-голяма от небето

— Любовта е такова нещо, брадъре – каза Кольо Лудия – Та чак небето се синее.

Кольо Лудия може да е луд, но понякога ги ръси едни такива, все едно някой друг му е сложил думите в устата. Може пък да използва остатъците от онова, което някога е имал в главата си. Иначе е обикновен алкохолик. Казва, че е тренирал бокс като ученик, може и да е било наистина така: има стойка на боксьор, широки рамене, големи ръце и сплескани уши. Носът му е закривен ту наляво, ту – надясно, според това на коя страна е спал. Около кръста обаче никак не прилича на боксьор. Там му се е образувало едно пухкаво пиянско шкембенце, а не е толкова дърт – да има 30-40 години, не повече. Но в моите очи е ветеран: аз съм му на половината, за годините говоря. За пиенето ще ми трябват два живота да го стигна.

Толкова за Кольо Лудия, който нарича всички “брадъре”. Сега нещо и за мен да кажа, че взе да ми писва цял живот да съм анонимен разказвач и събеседник. Къде по желание, взаимно или – не, къде с нежелание – все такива роли играя. Сега, някой ще каже: “Абе, ти голям артист си се извъдил бе, келеш! Кво ми се правиш на интересен?” А аз ще опитам да преброя до двадесет, че иначе ще взема да го фрасна по главата този някой.  Истината е обаче, че съм пацифист. “Паци..какво си?” – просташки се изцепи някакъв глас, вероятно бе гласът на въображаемия ми антипод. 

В този момент гореспоменатия боксьор-пияница се появи отнякъде, след петминутно отсъствие. Над голямата му лапа се подаваше гърлото на зелено шише.

— За какви октоподи става дума, брадъре? На скара ли, за сувлаки? – попита.

Откъде бе разбрал за вътрешния ми глас Кольо, това не знам. Може и аз да съм луд. По-вероятно е обаче да съм водил диалог с въображаемия си антипод на глас, така както често правя. Но на Лудия не му пукаше изобщо за моя вътрешен глас, той вече надигаше бутилката и пиеше като жаден. Като много жаден пиеше.

— Антипод казах, не октопод. Дай и на мен. 

— Пий, брадъре – подаде ми бутилката той – И най-добре я забрави нея. Тя, ако те обичаше, щеше да те потърси. Зарежи и тези антиподи, и си намери истинска жена. Някоя, която и на края на небето ще дойде с теб. Някоя, която ще те обича заради самия теб, въпреки че ще ти се цупи, и ще ти се сърди, ще се карате, и ще се разделяте, а после пак ще се събирате. Защото любовта, брадъре, е по-голяма от небето дори, и това е положението, от мен да го знаеш това!

Малко ме шашна с тези думи Кольо: досега не бях го чувал да говори така, а и не беше заради половината бутилка вино, която вече беше изпил. Не беше заради това. Нещо бе се събудило в него, в калената му в безброй (предполагам въображаеми) битки боксьорска душа.

Какво се случи по-нататък едва ли е толкова важно. Историята е позната и обикновена: един ден някой ми каза, че Кольо Лудия умрял. Досетете се сами от какво. Оттам насетне градът стана някак по-различен, и може би малко опустя градът, макар че като цяло стана доста пренаселен. Що се отнася до мен: аз пораснах. Не беше бързо и не беше лесно – доста често си говорих с въображаеми антиподи, доста пъти ми казваха колко ме обичат. А после нанякъде заминаваха – тези, които ми казваха, че ме обичат, кой ги знае защо. Навярно бях прихванал от лудостта на Кольо, а може и да е друго. Небето обаче си остана същото: синьо и голямо, а любовта все още беше по-голяма от него.

Снощи ходих на театър

Снощи ходих на театър. Бях сама. Доставя ми удоволствие на душата театърът. Понякога ми се доплаква, когато гледам как актьорите изтеглят нишката на разказа. Теглят я право от дъното на техните си души, за да стигне до моята душа. Старая се да не плача, поне докато съм в театъра. Не искам да ми се разтече гримът, но не е само това. Има и друго. Очите ми са уморени. Понякога сълзят, ей-тъй, без причина. Млада съм още, имам сили, и не се уморявам. Ала няма да е вечно така. Трябва да помисля за себе си, докато е време.

Каква беше пиесата снощи? Беше странна: по разказ на Селинджър. Той бил странен човек – чешит, и не разрешавал да се правят филми по разказите му. Мислел си, че киното убива въображението на читателя. Човек има право да избира обаче: дали да чете, или да си купи билет за кино. Аз пък повече харесвам театъра.

Пиесата…в нея се разказва как един войник се запознава с едно момиче. Войникът е съвсем млад мъж, а момичето още не е жена. Запознават се един мноого дъждовен априлски ден в една чайна, след концерт в църквата, която се намира в центъра на малкото градче. Тя сяда на неговата маса, после пият чай и си приказват. Но да не ви досаждам с тази история – тя е добре известна, и може да се прочете от всеки. А може да гледате пиесата, ако харесвате театъра и драмите като мен. Само да ви кажа, че историята е и доста забавна, поне в началото, преди войникът и младата дама да се разделят. После нещата се променят, войникът и той се променя, когато го изпращат на фронта. Но така се случва, когато е война, а мъжете са принудени да вършат странни неща, доста често – против волята си. На жените остава да тежи цялата отговорност да разкажат на наследниците защо предишните мъже вече ги няма.

Аз по принцип обичам да ми е весело и да се смея. А тази пиеса доста ме натъжи. Но нищо – ще се прибера у дома сега, и ще си поплача. Има и такива нощи. После ще опитам да заспя. Защото утре трябва да ставам рано, че имам да върша доста неща.

Такива мисли ми се въртяха из главата, докато излизах от театъра и вървях към паркинга. Отключих колата, отворих вратата и се настаних удобно на седалката. Запалих, и бавно потеглих. Докато сменях скоростите, погледнах към съседната седалка. Погледът ми се спря на букета, който си бях купила след като излязох от работа днес – жълти лилиуми. Стана ми приятно. Излязох от града, и потеглих на запад – по широкия път към дома. Зад гърба ми светофарите светеха в зелено.

Светецът

Капитанът, моят шеф каза, че няма проблем. Не каза точно това, ако трябва да съм честен. Той е голям мъж, имам предвид не само това, че е едър. Каза ми, че мога да отида на погребението, после ме попита на колко е приятелят ми. Казах му. След това, докато излизаше от офиса ми, Капитанът си мърмореше нещо под носа, стори ми се, че гласът му е леко развълнуван, но може само да ми се е сторило така, понеже големите мъже не се вълнуват толкова лесно. Поне така съм чувал, но може и да греша.

Снощи ми казаха. На сутринта облякох тъмна риза с дълъг ръкав и онзи черен панталон. Не обичам панталони, стягат ми, а с тази риза ми беше горещо – денят се случи да е слънчев, и доста топъл за средата на април. Докато вървях по моста, от рибното пристанище към църквата, си мислех за разни неща. Мислех си защо точно сега трябваше да се случи това, мислех си и как не ми се ходи – погребенията винаги ме напрягат. Последната мисъл всъщност е доста глупава – едва ли някой обича погребения, освен хората в ритуалните домове, поповете, които опяват мъртъвците, и работниците, които закопават гроба, след като всичко вече е свършило. Може би и те не обичат погребенията, просто усещането, че нечий живот си е заминал ги е напуснало, и те просто механично си вършат работата, за която им се плаща.

Капитанът е хубав човек: висок и слаб, с гъста чисто бяла коса, има рунтав бял мустак и черни очи с едни също толкова рунтави вежди над тях. Капитанът няма деца, макар че много е искал навремето да има – жена му не може да има деца. Понякога изглежда, че те гледа страшно под тези бухнали вежди, само че той всъщност е добър човек, поне така ми се струва на мен. Работата му обаче е такава, че понякога му се налага да гледа страшно. След като излезе, мърморейки си нещо, закрачи към черния си джип. Качи се и тръгна с мръсна газ, а аз станах, взех кутията с цигари и запалката от бюрото и също излязох от офиса. Запалих цигара, и се загледах в отдалечаващия се към изхода на пристанището джип. Пушех и гледах как прахолякът, който колата бе вдигнала се сляга бавно върху напукания асфалт и си мислех за светеца.

Миналото лято го видях, някъде около входа на Морската, близо до Казиното. Изглеждаше някак посърнал, беше с патерици и с гипсиран крак. Каза, че си е счупил крака и се опита да се пошегува със себе си. Седнахме на една пейка, и се заприказвахме. Спомняхме си как преди години се събирахме двамата в апартамента му: “да си чистим таванските етажи” – така казваше той, и ни беше смешно тогава. По очите му разбрах, че почти е успял да почисти своя. Моят “тавански етаж” все още бе препълнен с излишни мисли и желания. Когато го попитах как е работата ми отговори, че вече не работи в болницата, и че му трябват онези двадесет лева, които ми беше дал на заем преди време. Каза ми го така, сякаш не иска да ме притеснява, дори му беше неудобно, но си пролича, че наистина му трябват парите. На мен ми стана адски тъпо, че съм забравил за този заем. Нямах в себе си толкова, но обещах да му занеса парите на следващия ден.

Капитанът изглежда ме харесва. Не го е казвал досега, но го усещам по начина, по който се държи с мен. Той е голям човек и се занимава с наистина големи неща. Не знам точно с какво се занимава, а и не ми е работа да питам. Някак обаче усещам, че не е добре за мен да любопитствам, макар че ако го питам, Капитанът сигурно ще ми каже. Една събота отидох да замествам единия от колегите-технолози във фабриката, и видях двама от помощниците ми да разтоварват някакви пакети от едно малко корабче, което дори не беше корабче, а моторна яхта с панамски флаг. Пакетите не приличаха на онези пакети замразена риба, които обикновено разтоварвахме, бяха по-малки и опаковани ръчно с кафяво тиксо. После дойде и Капитанът, онези натовариха един пакет в джипа му – “сложете един за мостра в багажника, момчета, и внимателно, че е ценна тази стока” – така им каза, а преди да тръгне се обърна към мен: “Прибирай се, моето момче, тия тук ще се оправят с разтоварването”. Погледна ме някак странно, все едно се чудеше дали ще си тръгна, или не, после се качи в джипа си, и както обикновено потегли нанякъде с мръсна газ.

На моста съм. Колите преминават покрай мен, задминават ме, а аз имам чувството, че изобщо не се движа. Имам чувството, че съм на този мост от години, и че никога няма да стигна навреме закъдето съм тръгнал. Иска ми се да съм вече на другия край на моста, но усещам, че има още дълго да вървя. Край мен преминават коли, в тях седят различни хора, и всеки се е запътил нанякъде по неговия си път. Горещо е – наближава обяд. Потя се, и се чудя дали ще стигна навреме. А той вече е пристигнал там, закъдето бе тръгнал, лежи си в ковчега – в църквата, и ме чака, и за никъде не бърза. Чака всички ни, а аз още вървя.

Светецът има брат, но не обича да говори за него. Брат му, който също е лекар, е завеждащ клиника, или има частен кабинет, не помня точно, понеже светецът не обича да говори за брат си. Знам само, че брат му е успял лекар, и кара нов Мерцедес, и че не си е губил времето да спасява случайни хора в “Спешна помощ”, както светецът правеше преди да се случи онзи инцидент. Не познавам много хора, които карат нови мерцедеси и са лекари, дори Капитанът не кара Мерцедес. Джип Митсубиши, или нещо подобно кара Капитанът, а кара джип, и винаги носи пистолет на кръста си, понеже повечето големи хора, които се занимават с големи неща и те карат джипове и имат пистолети. Но Капитанът е друга работа, той все бърза, но аз не знам закъде. Дано и той стигне навреме, закъдето е тръгнал.

Онези двадесет лева. На следващия ден му върнах онези двадесет лева, и му се извиних. Поговорихме отново за старите времена, за безсънните нощи по време на дългите дежурства в “Спешна помощ”, за диагнозите, които му се налагаше да поставя бързо, и които по някаква случайност винаги се оказваха верни. Така каза той, но на мен ми се струва, че не са били случайни тези диагнози. Нещо друго е било, нещо, което идва отгоре. Сети се и за онази циганска сватба, а аз го помолих да ми я разкаже отново, и пак се смяхме, докато разказваше:

Циганска сватба без оркестър и доктор не става. Една неделя, докато бил дежурен, някой повикал „Спешна помощ” на адрес, който се намирал в “Комлука” – циганския квартал. Когато пристигнал и слязъл от линейката видял, че пред очите му се вихри циганска сватба. Попитал един от циганите: „Къде е пострадалият?” Тогава отнякъде излязла дебела циганка с пъстра рокля и казала: „Още няма пострадали, докторе, но циганска сватба без оркестър и доктор не става.” И го сложили да седне в средата на дългата маса, точно до булката и младоженеца. И му сложили да яде и пие, първо на него. По едно време им казал: „Аз трябва да тръгвам, има и други пациенти.” Циганите изкарали тава с кебапчета и каса бира и ги натоварили в линейката: „Да се почерпиш докторе. Ти си най-хубавия доктор.” Слава богу, докато бил на сватбата нямало инциденти.

Инцидентът се случил после, когато започнал да кашля. Не било от цигарите, нито пък от обикновена настинка. И кракът му не бил счупен. Но не искал приятелите му да разберат, че вече няма крак. Затова си слагал гипса, преди да излезе. Може би се срамувал, че не успял да помогне на себе си, а повярвал на диагнозата на колега. Колегата поставил грешна диагноза, затова и се наложило да му отрежат крака. Но вече било късно.

Пред църквата беше шумно и имаше много хора. С някои се познавахме, а с повечето – не. Застанах на стълбите пред голямата църква и запалих цигара. Не бързах да влизам, страхувах се да го видя такъв: застинал и неподвижен, мълчалив и със затворени очи. Представих си, че е заспал, и вече му е олекнало. Нямаше как да знам какво му е било. Единственото, което знаех бе, че аз все още съм там – пред голямата църква, в която хората се бяха събрали, и не спираха да прииждат нови, и беше шумно, сякаш бяха дошли да се видят с него след дълги години раздяла, а после да се сбогуват завинаги.

Хвърлих цигарата и влязох вътре. И веднага го видях. Лицето му беше спокойно и бледо, а устните – стиснати. Знам как се прави тази работа, за да са стиснати устните, и как връзват с кърпа челюстта на мъртвите, за да изглеждат по-благопристойно за останалите живи, които ще ги погребат. Животът си бе отишъл от него, а смъртта си беше свършила работата, както винаги. Приближих се се до ковчега, и се наредих на опашката от скърбящи, дошли да поднесат съболезнованията си на опечалените роднини. Докато чаках да дойде моя ред, огледах лицата на хората в църквата – повечето изглеждаха така, като че очакваха нещо да се случи. Бяха дошли, защото така трябва, или защото някой, когото познават също бе дошъл. Брат му също беше там, стоеше прав до ковчега. Погледнах го в очите, но не видях нищо там. Погледнах и майка му – не плачеше. И баща му беше там: висок и слаб, с блуждаещ поглед.

Иконите мълчаха от стените, а свещеникът заговори със школувания си напевен глас. Въздухът в църквата бе спарен, миришеше на пот и парфюми, на тамян и на дим от горящи свещи. Свещеникът не спираше да говори, а всички ние се потяхме, стиснали в ръцете си запалените свещи, и някак чувствахме, че не ни е мястото там. Само светецът си беше на мястото, понеже времето за него вече беше свършило. Или пък беше дошло неговото време.

Запътих се обратно към пристанището, вървях бавно, вече не бързах за никъде. Отново бях на моста. Погледнах към залива и видях как един кораб отплава нанякъде. Прииска ми се и аз да отплавам с него, но усещах, че още ми е рано, нещо все още ме държеше на този бряг. Внезапно до мен изскърцаха спирачките на кола:

— Качвай се, моето момче – ще те закарам – каза Капитанът.

Качих се. Капитанът потегли с мръсна газ, после ме попита:

— С какво се занимаваше твоят приятел?

— Лекар беше – отговорих – Объркаха му диагнозата.

— Мамка му! Дай да запаля една цигара.

Изкарах една цигара от кутията, и я запалих. После му я подадох.

— Как се казваше това момче?

— Людмил се казваше – отговорих.

— Означава мил на хората – каза Капитанът, и се закашля.

После хвърли цигарата през отворения прозорец на колата, и стисна здраво волана. От очите му закапаха сълзи.

Бялата и като сварено яйце кожа

Този път бях с бяла кола, малка някаква, Форд фиеста или Пежо. Не успях да запомня марката, понеже много бързах, но запомних цвета: силно бял, ако въобще може да има силно бял цвят. Колата вървеше, гумите и с усилие бутаха пътя назад, а аз само я управлявах и не мислех за пътя и за нейното усилие, просто карах и бързах. За къде бързах – и аз не знаех все още. Понякога карам ей-така – без посока, но колата, освен да я управляваш, има нужда и от посока, понеже посоката е важна за нея, също така, за колата е важно и да знаеш как да я управляваш.

Спрях на някаква крайпътна бензиностанция, и тя беше малка – “Малките коли спират на малки бензиностанции” – така мислех тогава и ми звучеше добре.  Може би съм заредил гориво, а може и да съм си купил понички от магазина, намиращ се в бензиностанцията. И това не помня, понеже, освен, че бързах, беше и облачно, а когато е облачно няма много светлина, сигурно така иска слънцето. “Може би е срамежливо слънцето, затова се крие зад облаците. Може би пази светлината си за лятото, никой не знае какво мисли слънцето, когато се е скрило зад бледите бели облаци” – и това си помислих тогава, странно е, знам, но понякога ми идват наистина странни мисли в главата.

Влязох в колата, след като заредих и си купих понички, нали помните вместо мен, седях си вътре, на топличко и не чувах нищо, макар, че отвън бе доста шумно. Облаците не пречеха на останалите, те бяха седнали около кръгли масички пред малкото кафене, намиращо се отстрани, до бензиностанцията. Зад кафенето имаше крайпътен мотел на три етажа, с голям паркинг за колите на посетителите отпред. Самият мотел не беше голям, с не повече от 30 – 40 стаи, повечето двойни, разбрах това, понеже двойните стаи имат по-големи прозорци. Тъй като много пътувам, съм забелязал, че повечето крайпътни мотели имат много двойни стаи, изглежда мотелите харесват двойките, а двойките харесват крайпътните мотели, особено малките, аз лично не знам защо е така, но все някой трябва да знае.

Пиеха кафе, закусваха, понеже бе утро, не много ранно, пиеха и ядяха и говореха. Говореха на висок глас: момичета в тийнейджърска възраст, със шарени нови суичъри, издути осезаемо отпред, (вероятно от тийнейджърските им гърди, които едва ли са толкова големи, колкото им се иска), “Конвърс” на краката, и с тежък грим по лицата се кикотеха, дами със сериозен тон обсъждаха приятелките си (онази кучка Джейн, нали я знаеш, която все не може да си намери мъж), мъжете се съгласяваха с дамите, защото така трябва и защото са джентълмени все пак. А онзи брадатият, с къдравата бухнала коса, да, точно той – рижавият, който говореше по телефона, и той се кикотеше, ама силно, чак кънтеше смехът му, удряше се в стените на мотела, после се връщаше обратно и потъваше някъде между краката на онази дама, с късата пола, която седеше през две маси от брадатия, този, за когото всъщност става дума.

Омръзна ми да ги гледам, макар, че не ги чувах (все пак те имаха право да са шумни, понеже беше неделя), и реших да потегля. Завъртях ключа на таблото надясно, защото наляво нямаше как, включих на първа, отпуснах плавно съединителя, като същевременно подадох газ. После включих на втора, и пак – процедурата със съединителя и газта. Стигнах до края на паркинга, но се сетих, че съм забравил нещо. Сетих се и спрях, рязко. За щастие (мое и на липсващата кола зад мен) нямаше кола зад мен. Включих на задна скорост и потеглих, този път – назад. 

Спрях пред кафенето, точно когато всички бяха вдигнали очи нагоре, и гледаха нещо с интерес. Гледаха смълчани, трябва да е било нещо наистина интересно и необичайно, щом бяха спрели да се кикотят, да обсъждат, боботят и да се провикват един към друг. Гледаха и дори не дъвчеха вече, само брадатият примляскваше доволно, но не можах да разбера дали наистина е било примляскване от доволство, или просто е сдъвквал последната хапка от хамбургера си. Една брада винаги има своите предимства – можеш да скриеш в нея както цял хамбургер, така и някоя мазна усмивка, предназначена за чужда жена. Погледнах в задното огледало – то ми даваше идеална възможност да видя какво точно се случва в момента…

…Бяха прекрасни, особено тя: беше се хванала здраво за перваза на отворения прозорец, втория прозорец в левия край на мотела, ако броим отляво надясно, на третия етаж, а косите и бяха прекрасни и черни и дълги, бяха обвили лицето и като воал, като буйни черни водорасли бяха тези коси, тя беше много красива и млада, но не съвсем млада, около тридесетте. Гърдите и се полюшваха, малки и стегнати, голи бяха гърдите и, и тя бе гола, напълно, а той бе зад нея, хванал я здраво с две ръце за тънката талия, хванал я за кръстчето със силните си мъжки, жилести ръце, които бяха матови и контрастираха с бялата и кожа. Стаили дъх всички седяхме и чакахме. Мъжете чакаха с увиснали ченета, а жените – със здраво стиснати устни, и тийнейджърките с големите гърди, и аз, вторачил се в задното огледало, и кой знае кой още, стояхме там и гледахме със завист и чакахме. Чакахме, и не можехме да откъснем погледи от косите и, от тези малки гърди, чийто настръхнали тъмни зърна почти пробиваха бледия въздух, от полюляващата се тънка талия и от кожата и – бяла, много бяла.

И помня много добре, че всичко беше точно така: всички просто си седяхме там, в кафенето пред мотела, и бяхме забравили за мазните си хамбургери, и за новите си дрехи, и за онази кучка Джейн бяхме забравили, и просто гледахме нея, една красива и непозната жена, все още в рамката на прозореца в мотела, като хипнотизирани я гледахме как се полюшва и извива – бавна, като змия в ръцете на своя мъж, и не можехме да откъснем очи от нея и от бялата и като сварено яйце кожа.

Какво ми каза Ремарк

– А какво мислиш за Ремарк?

Погледнах към Джазмин, меката светлина на залязващото слънце огряваше лявата половина на лицето и, очите и се смееха. Очите и бяха кафяви, със златни нишки, виждах отражението си в тях: криви очила, и наченки на усмивка и любов.

– От него помня един западен фронт, и онзи черен обелиск – засмях се, после запалих цигара. 

– Не, сериозно питам – тя също запали, отпусна се назад на стола, кръстоса крака и опря лакът на дървения парапет, а с дясната си ръка вдигна чашата от малката масичка. Погледът ми се плъзна по гърдите и, те не успяха да го спрат, не бяха достатъчно големи. Останах доволен от гледката.

– Наздраве! – каза тя, гледайки ме в очите с онзи поглед. Очите ни вече правеха любов.

Казах наздраве и аз. Пихме, после станах от стола, наведох се и я целунах. Устните и имаха вкус на уиски и изгорял тютюн, моите също. 

Разговорът се отдалечаваше в неизвестна посока, докато я носех на ръце към спалнята. Навън верандата остана сама, но не беше пусто: двата стола и малката масичка между тях нямаха намерение да ходят никъде, а последните лъчи на слънцето се гонеха в чашите.

На сутринта се събудих пръв. Обичам да ставам рано, малко преди изгрев. Направих си кафе в кухнята, после влязох в спалнята: тя още спеше, обърната на една страна. Отместих с пръсти едно черно кичурче – “Миришеш на сън, рошава и без грим си по-хубава” – казах в най-нежния регистър на гласа си, и я целунах по бузата.  

Усмихна се насън, ухаеше на жена, и само малко на нейния парфюм, който напомняше жасмин. Завих я, беше хладно. После излязох на верандата. Запалих цигара, и не мислех за нищо.

– Защо не ме събуди да пием кафе заедно? – чух след малко сънения и, леко дрезгав глас зад гърба си. После се приближи, и се гушна в мен. Протегнах се, и загасих цигарата в пепелника. 

– Колко ме обичаш? – очите и отново се смееха.

– Обичам те до небето и обратно – почти извиках, и я прегърнах силно. Небето беше ясносиньо, и без нито един облак. Няколко малки птички излетяха от клоните на големия бор отсреща, бях ги уплашил с любовта си. После отново стана тихо, Джазмин забеляза това, и каза:

– Колко е тихо тук! Какво ще правим днес? – и ме погледна отдолу нагоре, заради разликата от една педя между нас. Други разлики нямахме засега.

– Нямам абсолютно никаква идея – казах, и наистина беше така. Искаше ми се времето да спре, а ние да бъдем винаги тук.

– Тогава да излезем на разходка в гората. Обичам гората!

“Какво дете!” – помислих си, и я целунах. Хубаво беше, не ги видях, но чух плясъка от крилете им, докато ние двамата с Джазмин се целувахме. Бяха птичките, прибираха се у дома, за да нахранят малките си. Птичките дори не бяха забелязали любовта ни, имаха си по-важна работа.

Разхождахме се в гората дълго, между високи борове, и стари дъбове с широки клонаци. Гората беше стара, а ние – не. Джазмин и аз, хванати за ръце, гонехме се, говорихме си за писатели и за художници, за морето, разказвахме си разни смешни случки, много се смяхме, а когато се уморихме легнахме да си починем направо на тревата, на малка полянка между няколко високи бора. 

– Усещаш ли времето – попита тя, с глава на гърдите ми. Погалих я по косата, и казах:

– Не. То остана там долу, при другите.

Един слънчев лъч се промъкна между два клона и ме заслепи, току-що бях излъгал. Примигнах няколко пъти, усетих как духна лек вятър. После лъчът се върна обратно откъдето беше дошъл.

– Да. Само ние сме – надигна се на лакът тя. Кафявите и очи бяха влажни, усетих дъха и на рамото си, беше горещ.

– Искам да се любим! Сега! А после да правим секс.

Не отговорих, надигнах се и аз, целунах я силно, после я обърнах по гръб на тревата. Очите и бяха широко отворени, а косите – разпилени по тревата. Ръката ми надигна черната и блузка, обиколи бавно гърдите и, после избра лявата, спря се, и остана там. Целунах я с цялата нежност и страст, на които бях способен, тя ми отвърна, страстта ни беше истинска и силна. После вдигна ръце, и хвана главата ми с тях. Отблъсна ме леко от себе си и каза:

– Искам дете от теб!

Очите и бяха мокри и красиви, най-красивите очи, на влюбена жена.

Съблякох я, без да бързам, тялото и беше жилаво, като клоните на върба. Потънах в нея, и останах там завинаги. Бяхме живи там, в зелената гора.  Животът пулсираше дълбоко вътре в нея. След това, незнайно как гората изчезна, а светът около нас започна да приема своите предишни форми и размери. Всъщност, светът бе започнал да се смалява, понеже времето бе започнало да тече отново, този път по-бързо, много по-бързо.

Оставих книгата на нощното шкафче, отдавна не бях чел Ремарк, още от студентските си години. Станах от леглото, отидох до прозореца и запалих цигара. Денят бе мрачен и студен. Издишах синкавия дим, гледайки как дъждът навън вали силно, а вятърът си играеше с клоните на малката върба, които почти докосваха вълните на реката. Ремарк разказваше прекрасно, историята беше за мъж и жена, които се обичаха, в трудни времена. История за любов и раздяла. Замислих се: “Дали всяка любов е толкова силна, а на моменти – дори невъзможна?”. Въпросът беше излишен, Ремарк бе казал всичко, а върбата отвън плачеше.

Черен пирон в сивото небе

Една сутрин се събудих и го видях, на покрива на отсрещната сграда. Явно не му пречеше, че е толкова рано, че вали, и че е голям студ тази сутрин. Стоеше си на покрива, все едно винаги е бил там: без чадър, без шапка дори, един черен силует, безформен и почти несъществуващ. Беше се забил като някакъв черен пирон, забил се беше в сивото, облачно небе и въобще не знаех дали е истински, или още сънувам. Разтърках енергично очи, после ги отворих: още беше там. „Бърз е“ – помислих си – „Вече е успял да се покатери на ниската тухлена стена, и сега само една стъпка го дели от въздуха”. Под въздуха, на дъното имаше паважи и няколко светофара, обградили кръговото кръстовище. Имаше и много автомобили, с различни цветове, размери и марки, въртящи се в кръг, после спиращи пред някой от светофарите, когато светнеше червената светлина. Имаше и пешеходци, пресичащи улиците, или чакащи зелената светлина на светофарите.

Погледнах отново нагоре, исках да съм сигурен, че още е там – на перваза на тухлената стена. Някак не ми се искаше още със събуждането да започвам да мисля дали някой заблуден пирон ще се забие между плочките на паважа, или – направо ще издрънчи на мокрия асфалт. Твърде рано ми беше за това, дори не бях пил кафе, а кафето е важно за мен, за да се събудя и да започна да различавам важното от незначителното. Кафето е истинско, а онзи там – отсреща – не го знам кой е и какъв е изобщо. Все още полубуден, повече – полузаспал, лежах в топлото си легло, в апартамента си на шестдесет и четвъртия етаж, в центъра на този милионен град. Лежах и го гледах – застинал над пропастта, а под него повече от шестдесет етажа, отсрещната сграда беше малко по-ниска от тази, в която живеех аз. Той бе застинал, аз – също, и двамата чакахме: аз исках да разбера какво ще се случи, любопитството ми се беше събудило, а той чакаше…

Накрая ми писна, отворих прозореца, деляха ни не-повече от 20 метра. Отворих прозореца и изкрещях: „Ако ще скачаш, скачай, идиот такъв! Шест сутринта е, не съм пил кафе, и нямам намерение да те чакам цял ден!“ Черният човек не потрепна. Дори и не разбрах дали ме е чул, може би градският шум бе заглушил сутрешния ми, все още сънен глас. След няколко мига, той бръкна в левият си джоб. Това движение го извади от равновесие и той леко залитна напред, но се овладя бързо и успя да запази равновесието си. Сръчно измъкна ръка от джоба си, държеше някакъв малък черен предмет, вероятно телефон. След това всичко стана много бързо, дори не успях да разбера откъде се появи малкият, двуместен хеликоптер, с онова висящо въже, с примка на края, която черният човек с бързо движение нахлузи на шията си.

Хеликоптерът отлетя, незабележимо, както беше дошъл, като че се разтвори в ниското, сиво небе, отлетя, а онова грозно и безформено черно туловище се люлееше под него, увиснало на невидимото въже. Този черен пирон, за моя и на всички чакащи по светофарите пешеходци радост, така и не успя да се забие долу, между плочките на леденостудения тротоар. Това беше добра новина за службата по почистване, както и за полицията. А аз станах и отидох в кухнята, за да си направя кафе, за да се събудя и да забравя.