Човекът от Труро

Миналия април сънувах странен сън. На следващата сутрин го споделих с Големия Майк, с когото си говорим понякога за рок-музика, рок-музиканти, разни случки и изцепки от буйната ни младост, когато имахме буйни коси и скъсаните дънки бяха все още скандални, а и за разни други неща си говорим също. Не че не мога да видя на картата, но понеже Майк е местен, реших да го попитам:

— Майк, къде се намира Труро?
— Труро се намира в Корнуъл, мейт – каза Майк, дъвчейки дъвка. Защо питаш?
— Сънувах един сън снощи – за някакъв човек от Труро. Интересното е, че никога не съм бил, нито пък съм го чувал този град.
— Хм – каза Майк, после добави – Труро е известен град.
— Ти бил ли си там – попитах.
— Да, мейт, бил съм.
— Странно – напоследък сънувам все подобни неща – казах – може и да е някакъв спомен от бъдещето.
— Не знам, мейт – каза Майк – Аз отдавна не съм сънувал. Знаеш как е у нас в къщи, разказвал съм ти.
— Знам, Майк – казах – Искаш ли тик-так?
— Може – каза Майк и разтвори шепа. После бръкна в джоба си, извади бонбон, увит в златен целофан и ми го подаде – Сутринта взех няколко бонбона от кухнята, на големия са. Аз ги купих де – усмихна се Майк, малко тъжно.
— Извинявай, Майк – той откога е така?
— Сина ми ли? От малък. Тридесет и седем годишен е, но е като дете, ако ме разбираш.
— Мисля, че разбирам. И какво прави по цял ден? В смисъл, излиза ли?
— Не, мейт – не може да излиза сам. Не е безопасно за него. Ние с жена ми го изкарваме на разходка в четвъртък и събота, в близкия парк.
— А други деца имаш ли?
— Да – каза Майк – средния и малкия са семейни, и живеят отделно. Само големия е с нас, стаята му е на втория етаж, а ние с жена ми се грижим се за него. Тя работи нощем, за да е с него през деня. После, когато се върна от работа поемам аз. И така – завърши Майк, и ме погледна в очите.

Реших да сменя темата на разговора:
— Ще ходиш ли на почивка това лято, Майк?
— Да, мейт – всяко лято ходим в Крит, голямата ми сестра живее там. Тази година ще е юни – тогава средния ми син е свободен. Той ще се грижи за големия, докато ни няма с жена ми.
— Не съм бил там, но съм чувал че е хубаво: като климат и храна. А и за местните съм чувал, че са гостоприемни хора – преди време работих с един грък от Крит, казваше се Панайотис. Беше добър човек.
— Сестра ми живее с мъжа си от двадесет години там, има голяма къща. У тях оставаме. Но си прав за храната и хората.
— Мисля да отида, и да видя Труро, Майк – казах след малко – макар че не знам точно защо.
— Заслужава си, мейт – каза Майк – Има стара катедрала там, с камбанария. На площада в центъра е, когато стигнеш ще я познаеш. В неделя има служба, започва в десет. Познавам свещеника: казва се Марк Муур. Има хубав глас, и свири на китара.
— Муур? Сетих се за Гари Муур – беше велик!
— Така е, мейт – Марк е брат му. Има група. Добър е, макар и не толкова известен като брат си.
— Наистина ли? – попита – А ти свириш ли на нещо, Майк?
— Свиря, на въздушна китара – засмя се Майк.

В този момент някой ни прекъсна разговора. Това се случва често, когато разговаряме с Майк: все пак сме на работа. Работата ни не е интересна, и няма нищо особено в нея: работим в един голям склад за хранителни стоки, Майк кара един рийч-трак, а аз едно нещо, което се нарича ППТ или ЛЛПП. Това с абревиатурите е често срещано явление тук – в страната където аз наскоро пристигнах, а Майк е роден. И двамата живеем тук, и работим тук – заедно. Рийч-тракът е едно нещо, с което се вдигат палети на високо, а другото, с абревиатурите, което е дълго, има две вилици на които набучваш два палета един зад друг, а после ги местиш насам-натам. Може да звучат глупави и безсмислени обясненията ми, но тя и самата работа в склада е такава, ако изключим първопричината, която е че хората трябва да купуват разни неща от магазините, а такива като Майк и мене подготвят стоката за тези магазини. Темата за складовете е огромна като склада, в който двамата с Майк работим, и колкото е огромна, също толкова е и безинтересна, така че повече няма да ви занимавам с тази тема, а ще ви разкажа за…

— Мразя да ме прекъсват, особено без да се извинят – казах на Майк – според мен това е проява на лошо възпитание.
— Прав си, мейт – каза Майк – оня ден както си карах в Уестън, на път за магазина, някакъв младеж изскочи пред колата с мотора си, и ми сече пътя. Свирнах му с клаксона, после спря пред мен на светофара. Слезе от мотора и се приближи до колата. Свалих прозореца и го попитах: “Някакъв проблем ли има, мейт?”
“Да, има – каза младежът – Излез от колата да се разберем защо ми свириш с клаксона.”
Малко взех да се вкисвам тогава, а жена ми, която знае много добре какъв бях като млад, ме хвана за ръката, и ми каза: “Не излизай! Моля те, не излизай!”
Казах на момчето: “Мейт, ако изляза ще съжаляваш.”
Не излязох от колата, дадох газ и бавно потеглих, а онзи ме гледаше тъпо.

— Хората са станали много чувствителни, Майк, най-вече когато някой им посегне на това, което си мислят, че е тяхно – казах – Вече никой не го интересува как се чувства другия.
— Така е, мейт – измляска с дъвката Майк – Всеки се е затворил в колата, или в къщата си, и си мисли, че е недосегаем. Докато в един миг нещо не го изтрещи: болест, катастрофа, или пък не дай си Боже най-лошото: да си загуби работата. Защото загубиш ли си работата, мейт, губиш всичко: първо къщата, после жената, а с нея и семейството. И какво ти остава тогава?
— Ами приятелите, Майк? И тях ли губиш?
— И тях губиш, мейт. Поне повечето. Ако ти останат приятели след голям срив, значи са истински. А ако не те напусне жена ти – значи наистина те обича. Моята е такава, мейт – не ме напусна на млади години, когато бях див рокер. Това беше като се върнах от Балтимор, Мериленд, май съм ти разказвал. Но и аз я обичам: една е такава уж малка, пък силна. Миналата година и откриха рак, засега се държи обаче. Ще се оправи.
— Съжалявам да го чуя, Майк – казах – Надявам се всичко да се оправи.
— Благодаря, Пийтър – каза Майк, завъртя рийч-трака, и се скри между високите рафтове с палети по тях. На палетите бяха наредени кашони, пълни с макарони, бисквити, препарати за тоалетни чинии, парацетамол, и батерии три пъти А – почти всичко, което ни е нужно, за да сме живи. Не успях да му разкажа края на съня си, но така стана по-добре: и най-коравият рокер не би понесъл това, което видях. Вероятно не би го понесъл заради това, че има добро сърце. Обърнах се и аз, и потеглих с моето возило с дълги като струните на въздушна китара вилици.

В края на съня ми братът на Гари Муур свири на китара в църквата с камбанарията, в центъра на Труро. Майк седи на края на една пейка, а до него са двамата му сина, облечени в черно. Майк разтрива уморените си очи, после поглежда към прозореца, зад който майският дъжд се излива от сивите облаци. Изправя се – висок и жилав, леко прегърбен в черната си риза, и се запътва към изхода на църквата. Излиза сам и потъва в дъжда.

10 стотинки

„Странно хлапе, да откаже пари за сладолед. Сега ще трябва да тичам, за да го хвана този моя мискинин. Краката така ме болят, проклетият ревматизъм. А и сърцето се обажда. Дано по-скоро се наиграе малкият, че да се прибираме и да си полегна. А и започва да става горещо.” – мислех си, докато гонех внука – „Два часа откак сме излезли, а той, проклетникът все не иска да се прибира.“

„Няма пък! Няма да се прибирам!” – му казах на дядо, докато бягах – „Не може да ме хване, ще си играя, докогато си поискам. А той да чака, заслужава си го. Така му се пада като не ми купи сладолед! Само десет стотинки струва сладоледът, а на него му се досвидяха! Свидльо такъв, да ме гони сега!“

Това се случи, когато бях на десет години. Един слънчев ден излязох да се поразходя, на улицата пред нашия дом. Птичките пееха, беше средата на лятото. Беше ранно утро и все още не беше толкова горещо. Внезапно, покрай мен почти прелетя, тичайки малко момченце. Беше русокосо, с кафяви къси панталонки и бяло потниче. Беше обуто в бежови летни сандалки. На двадесетина метра зад него, бавно тичаше възрастен мъж. Явно това беше дядо му, от когото детето, по някаква причина искаше да избяга. Кой знае защо детето искаше да избяга: може би то искаше да си играе в двора на близкото училище, а дядото не разрешаваше? А може би вече бе дошло време за закуска, но на момченцето му се играеше още? Кой знае? Приближавайки се до мен, дядото се спря. Извади кафява носна кърпа от джоба на сивите си панталони. После избърса с нея челото и врата си, беше потен от тичането. Погледна ме, и със задъхан глас каза: „Момченце, моля те, хвани това дете! Ще ти дам десет стотинки”.
Погледнах го презрително, после гордо отговорих: „Не се оставям да ме подкупват!“ След което продължих разходката си, без да се обръщам назад. А дядото сигурно си е помислил: „Странно хлапе, да откаже пари за сладолед. Сега ще трябва да тичам, за да го хвана този моя мискинин”.

Английски дневници: Кутийките на Пол

Пол Гууд е тийм-лидер в една кланица. Той отговаря за товаро-разтоварните дейности. Пол е на видима възраст от около петдесет, висок с широки рамене, леко прегърбен. Един ден попитах Пол:

– Пол, какво правиш, когато се прибереш от работа?

Пол ми отговори, че не му остава много време, за да прави каквото и да е. Прибирал се към единадесет вечерта, вечерял, после гледал телевизия и си лягал. Неговата мисис работела до късно. Тя била мениджър в голяма компания. Не мислел за работата, след като прекрачи изхода на кланицата. Просто оставял всичко, преживяно през деня в неговата си кутийка, затварял я и отварял другата, домашната. Така Пол имал кутийки за всичко, и в тях нареждал и преподреждал своите мисли, желания, и емоции.

– Пол, имаш ли деца? – попитах го друг ден.

Имал двама сина: на деветнадесет и на двадесет и четири. Живеели отделно от родителите си. После Пол ми разказа историята на по-малкия:
По време на пубертета момчето било буйно. Пол имал доста проблеми с него. Един ден разбрал, че липсват златни бижута от дома му. Разбрал и, че малкият ги откраднал и продал, а парите изпил с приятели. Пол простил на сина си. Когато мочето навършило осемнадесет, Пол му намерил работа. Но поставил едно условие: момчето да плаща наем всеки месец. Дошло време за получаване на първата заплата. В уговорения ден за плащане на наема синът не се прибрал у дома. На следващия ден – също. И на по-следващия. На четвъртия ден се прибрал. Баща му го попитал:

– Къде беше, сине?

Синът отговорил, че бил с приятелката си на хотел в близкия град.
Пол си поискал обещания наем. Момчето отговорило, че парите за наема вече били похарчени.

– А къде ще спиш тази вечер, сине? – попитал бащата.

Младежът отговорил, че ще спи у дома. На което бащата казал:

– Това няма да се случи, синко, понеже наемът ти не е платен. Така, че – добре дошъл в истинския свят.

После изпратил сина си до входната врата.

– Не ти ли липсва синът ти понякога, Пол? – попитах аз в края на тази семейна история.

Пол ми отговори, че навремето имал чувства към детето си. Тези чувства, обаче избледнели след постъпките на момчето. А остатъците, парчетата от разбитата бащина любов били грижливо прибрани в подходящата кутийка. На нея имало надпис: „Погребани чувства. Добре запазени“.

Английски дневници: Иън Джоунс

Иън Джоунс е малък човек.
Той е нисък, с малка глава, късо подстриган, леко посивял.
Не знам дали е семеен, не съм го питал за това. Един ден, докато си говорихме видях на дясната му ръка татуировка. Татуировката беше прост надпис с големи готически букви: „Джейсън Джоунс: 1991-2011“.

Иън Джоунс е добър човек. Той има каравана, която държи под наем в един от паркингите на фирмата, където работим и двамата с него. Има къща с малко дворче в близкия малък град. Има и малка кола. Иън няма големи мечти, той не иска много от живота. В свободното си време се грижи за малката си градинка в дворчето си. Там има цветя и трева, която Иън коси редовно. Той не пие и не пуши, винаги идва пръв на работа.

Един ден Иън ще се пенсионира и ще обикаля страната със своята каравана.
Ще паркира караваната в една малка горичка. Ще слуша песента на птиците и ще мисли за миналото си. После може би няколко сълзи ще се отронят от уморените му очи. Но, приел съдбата си на малък човек, Иън ще преглътне и това. После той навярно ще заспи и ще сънува една непораснала птица. Неговата птица, отлетяла завинаги преди години.